id
int64 558
861k
| revid
int64 4
12.2M
| url
stringlengths 39
42
| title
stringlengths 1
136
| text
stringlengths 6
205k
| __index_level_0__
int64 0
433k
|
|---|---|---|---|---|---|
859,603 | 200,872 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859603
|
Пане Бичев
|
Пане Иванов Бичев е български полицай, първи началник на тайната полиция в Царство България.
Биография.
Пане Бичев е роден на 22 септември 1885 година в Ихтиман. През 1910 година става секретар на новосформираното отделение „Обществена безопасност“ при Столичната полиция. Между 1910 и 1912 година е пристав към същата, а през Балканските войни (1912 – 1913) е началник на полевата тайна полиция в Македония. През Първата световна война (1915 – 1918) е началник на полицейската подсекция за Македония при Щаба на действащата армия. От 1919 година е инспектор на отделение „Обществена безопасност“, през 1920 година е подначалник в същото, а между 1921 и 1925 година е главен инспектор на отделението. Между 1925 и 1932 година е главен инспектор при Дирекцията на полицията. Поддържа тесни връзки с дейците на македонското освободително движение.
През 1932 година се пенсионира, след което основава първото частно детективско бюро в България. Автор е на трудове за атентатите в Градското казино, театър „Одеон“, църквата „Света Неделя“ и други.
Арестуван е през ноември 1944 година в София и изчезва безследно.
| 432,582 |
859,604 | 337,038 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859604
|
2015 Голяма награда на Русия
|
2015 Голяма награда на Русия е второто състезание за Голямата награда на Русия и петнадесети кръг от сезон 2015 във Формула 1. Провежда се на 11 октомври 2015 година на пистата Сочи Автодром в Сочи, Русия.
Класиране.
Кими Райконен завършва пети, но получава наказание от 30 секунди след края на състезанието заради сблъсък с Валтери Ботас.
Фернандо Алонсо завършва десети, но получава наказание от 5 секунди след края на състезанието за излизане от ограниченията на пистата.
Валтери Ботас и Даниел Рикардо са класирани, тъй като завършват над 90 % от общата дължина на състезанието.
Карлос Сайнц-младши получава наказание от 5 секунди след края на състезанието за пресичане на линията при влизане в бокса, но отпада от състезанието.
| 432,583 |
859,622 | 557 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859622
|
Abbott Laboratories
|
Abbott Laboratories е американска многонационална компания в сферата на медицинското оборудване и здравеопазването с централа в Грийн Оукс, щат Илинойс, САЩ. Компанията е основана от чикагския лекар Уолъс Калвин Абът през 1888 г., за да произвежда някои лекарства; днес компанията продава медицински изделия, средства за диагностика, маркови генерични лекарства и хранителни продукти. Първоначалното име на компанията е Abbott Alkaloidal Company, а днешното е от 1915 г. През 2013 г. базираният на изследвания фармацевтичен бизнес на компанията се отделя в AbbVie.
Продуктите на Abbott включват Pedialyte, Similac, BinaxNOW, Ensure, Glucerna, ZonePerfect, FreeStyle Libre, i-STAT и MitraClip.
История.
Името на компанията идва от името на лекаря Уолъс Калвин Абът (завършил Мичиганския университет през 1885 г.) който започва да произвежда лекарства през 1888 г. През XIX век такива популярни лекарства като хинин, морфин, стрихнин и кодеин съществуват само под формата на течни екстракти от алкалоиди и поради това бързо се развалят. Научавайки, че белгийски хирург е успял да получи твърда форма на тези лекарства, Abbott възприема и подобрява метода му и започва да произвежда алкалоидни гранули от лечебни растения. Мащабът на производството нараства бързо. През 1893 г. д-р Абът купува малкото месечно медицинско списание The Alkaloidal Clinic, което започва да излиза под негово ръководство през януари 1894 г. През 1900 г. лекарят официално учредява Abbott Alkaloidal Company, като името се отнася до основния продукт на компанията, алкалоидите. До 1905 г. продажбите достигат 200 000 долара, а през 1915 г. компанията променя името си на Abbott Laboratories. През 1907 г. е открит клон в Лондон. Значението на компанията на Abbott нараства значително по време на Първата световна война – когато популярните немски лекарства стават недостъпни, Abbott започва да произвежда американски аналози (например прокаин вместо новокаин, барбитал вместо Venoral). През 1916 г. започва производството на първия синтетичен агент, антисептика хлоразен.
През 1921 г. компанията основава лаборатория в Роки Маунт (Северна Каролина), и, въпреки смъртта на основателя през същата година, продължава активното разработване на нови лекарства: успокоителни, транквиланти, витамини и др. През 1922 г. е разработен butine, първото болкоуспокояващо средство на компанията. През 1929 г. компанията става публична, като листва акциите си на Чикагската фондова борса. Въпреки Голямата депресия акциите незабавно започват да растат. През 1931 г. е открит клон в Монреал (Канада). През 1935 г. учените Ernest H. Volwiler и Donalee L. Tabern от лабораторията на Abbott получават натриев тиопентал (пентотал), анестетично лекарство.
През 1942 г. Abbott Laboratories се присъединява към консорциум от американски фармацевтични компании за производство на антибиотика пеницилин; общият обем на производството му се увеличава 200 пъти. От 1945 г. Abbott Laboratories започват да разработват нови антибиотици; през 1952 г. те започват да произвеждат антибиотика еритромицин, който в продължение на много години е един от най-продаваните лекарства на компанията. Също през 1950 г. Abbott Laboratories започва да произвежда подсладителя натриев цикламат, първоначално предназначен за диабетици, но през 60-те години на миналия век навлиза широко в хранително-вкусовата промишленост. До 1969 г. той представлява една трета от продажбите на потребителски продукти на компанията, а забраната му от американските власти през август 1970 г. засяга силно Abbott Laboratories.
През 1959 г. компанията получава собствено лого под формата на малка буква „а“. Първото голямо придобиване е закупуването през 1964 г. на M&R Dietetic Laboratories, производител на бебешка храна. Тази компания става основата на отдела за производство на хранителни смеси.
През 1971 г. Abbott Laboratories трябва да изтегли 3,4 милиона бутилки с интравенозен разтвор, защото били запечатани с хартия, заразена с бактерии. Продажбите на компанията падат рязко, тя губи лидерството си на пазара за интравенозни разтвори и плаща глоба.
През 1977 г. съвместно с японската фармацевтична компания Takeda Chemical Industries, Ltd. се основава предприятието TAP Pharmaceuticals Inc. През 1979 г. са пуснати три нови лекарства, Depakine (антиконвулсант), Tranxene (леко успокоително) и Abbokinase (за лечение на кръвни съсиреци в белите дробове).
През 1972 г. компанията пуска първите устройства за кръвен анализ; това оборудване прави възможно откриването на хепатит. През 1985 г. са създадени апарати за откриване на СПИН. До края на десетилетието продажбите на такова оборудване надхвърлят милиард долара; като цяло медицинските диагностични продукти представляват почти половината от приходите на компанията (2,3 милиарда долара). През 1987 г. Администрацията по храните и лекарствата одобрява използването на ново лекарство, хитрин (теразозин), за лечение на хипертония.
През 1991 г. започва производството на нов антибиотик (заменящ еритромицина), кларитромицин, разработен през 1980 г. от японската компания Taisho Pharmaceutical; Abbott Laboratories става партньор на Taisho, пускайки препарата в САЩ под името Biaxin. Biaxin бързо се превръща в най-продаваното лекарство, като продажбите надхвърлят един милиард до края на века. Ново болкоуспокояващо средство, Sevoflurane, е представено през 1994 г., последвано от лекарството за язва Prevacid (лансопразол) през следващата година, което постигна 1,3 милиарда долара продажби през 1998 г.
През 1996 г. Abbott Laboratories разширява отдела си за оборудване за кръвни тестове, като закупува MediSense, Inc. През 1997 г. е закупено американското подразделение на френската фармацевтична компания Sanofi. През същата година Takeda отказва да поднови участието си в съвместната компания TAP Pharmaceuticals Inc., като вместо това създава свое представителство в САЩ.
През 2001 г. компанията придобива Knoll, фармацевтичното подразделение на BASF. През 2002 г. продава марката Selsun Blue на Chattem. По-късно компанията продава Clear Eyes и Murine на престижни марки през 2002 г.
През 2002 г. FDA одобрява лекарството Humira за лечение на ревматоиден артрит.
През 2004 г. компанията придобива TheraSense, компания за лечение на диабет, и я обединява със своето подразделение MediSense, за да стане Abbott Diabetes Care.
През 2006 г. Abbott помага на Boston Scientific да закупи Guidant Corporation. През 2006 г. е представен стентът XIENCE V (гъвкава мрежеста тръбичка за разширяване на съдовете) и става лидер на пазара.
През 2007 г. Abbott придобива Kos Pharmaceuticals за 3,7 милиарда щ.д.
През февруари 2010 г. Abbott завършва придобиването на фармацевтичния отдел на Solvay S.A. за 6,2 милиарда долара (4,5 милиарда евро). Това дава на Abbott широко портфолио от фармацевтични продукти и също така разширява присъствието ѝ на ключови нововъзникващи пазари.
През 2013 г. фармацевтичният отдел е отделен в отделна компания – AbbVie, която веднага влиза в списъка Fortune 200.
На 4 януари 2017 г. е завършено поглъщането на St. Jude Medical, основен производител на медицинско оборудване, сделката възлиза на 23,6 милиарда долара.
През януари 2019 г. Abbott използва опцията си да придобие Cephea Valve Technologies, Inc., която разработва по-малко инвазивен заместител на сърдечната клапа за хора с болест на митралната клапа.
Акционери.
Компанията има в обращение 1,786 милиарда акции към края на 2021 г., 74% от които са държани от институционални инвеститори. Най-големите от тях са:
Дейност.
Основните подразделения към 2021 г.:
По географски признак най-големи приходи през 2021 г. са генерирани от: САЩ (16,64 млрд. щ.д.), Германия (2,57 млрд. щ.д.), Китай (2,39 млрд. щ.д.), Япония (1,70 млрд, щ.д., Индия (1,56 млрд. щ.д.), Канада (1,39 млрд. щ.д.), Швейцария (1,31 млрд. щ.д.).
В списъка Forbes Global 2000 за 2021 г. на най-големите публични компании в света Abbott Laboratories е класирана на 121-во място (277-мо по оборот, 134-о по нетен доход, 507-мо по активи и 41-во по пазарна капитализация). В списъка на най-големите американски компании Fortune 500 компанията заема 89-то място през 2021 г.
| 432,586 |
859,623 | 24,678 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859623
|
Рахилка Бурзевска
|
Рахилка Бурзевска () е северномакедонска и хърватска певица, мецосопран и вокална педагожка. За „Юготон“ записва албума „Най-хубавите македонски песни“, където пее народни песни от областта Македония.
Биография.
Родена е в 1947 година в Белград, тогава в Социалистическа федеративна република Югославия. Завършва Загребската музикална академия в класа на професор Мария Борчич и като една от най-добрите студентки на музикалната академия е изпратена на летен семинар във Ваймар в класа на Стела Симонети. Учи две години в Консерваторията в Букурещ в класа на световноизвестния артист Арте Флореску и е завършила четиригодишен курс на обучение по концертно пеене в Грац, Австрия в Музикалното висше училище при виенския професор и артист Ира Малануик. Бързевска изпълнява много богат репертоар от всички стилови периоди. Подчертано е със стилистична изисканост, музикалност и силен колоритен глас. Пее на много сцени в Европа, Африка и Китай, а редица северномакедонски и чуждестранни композитори ѝ посвещават своите вокални творби. Работи като професор по пеене в Китай, в Загреб (в Музикалната академия и музикалното училище „Ватрослав Лисински“, чийто клас завършва Рената Покупич) и много други. Тя е основателка и музикална директорка на известния фестивал „Рапски музикални вечери". Записва за нуждите на много местни и чуждестранни радиа и телевизии, концерти, сценична музика, анимационни и игрални филми. Тя е първият президент на Македонското културно дружество от Загреб „Кръсте Мисирков“, подновено в 1996 година.
| 432,587 |
859,625 | 282,151 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859625
|
Дрезденска награда за мир
|
Дрезденската награда е международна награда за мир, присъждана ежегодно около 13 февруари, когато се отбелязва годишнината от разрушаването на Дрезден.
Значение.
Наградата е учредена през 2009 г. от асоциацията "„Приятели на Дрезден Германия“", основана в Дрезден – филиал на американската асоциация за подкрепа "Friends of Dresden Inc." в Ню Йорк, основана от Гюнтер Блобел. С нея се отличават личности с особени постижения в борбата с конфликтите, насилието и ескалацията.
Наградата в размер на 10 хил. евро се дарява от „Фондация Клаус Чира“, а освен нея носителите ѝ получават бронзова статуетка с височина приблизително 30 cm, проектирана от Констсанце Файнт Айснер по модел на фигурата "Ernst" от фонтана на Моцарт в Дрезден. Върху скулптурата могат да се разпознаят и пораженията от войната, нанесени на оригиналната фигура, изложена в Дрезденския лапидариум.
В допълнение към основното ѝ предназначение според организаторите наградата има за цел да противодейства на присвояването на паметния ден на Дрезден от десни екстремисти.
Първата церемония по връчването на наградата през 2010 г. е отложена с един ден от съображения за сигурност по искане на саксонското министерство на вътрешните работи и се провежда на церемония в операта „Земпер“. През следващите години носителите на наградата Даниел Баренбойм и Джеймс Нахтуей също са почетени в „Земпер“.
Носители.
През 2023 г. за първи път е присъдена почетна награда от „Приятелите на Дрезден“. Неин носител е Герхарт Баум, отличен за „посвещението си на човешките права и мира през целия си живот“. Кметът на Дрезден Дирк Хилберт произнася хвалебствена реч.
Алексей Навални е обявен за носителят на Дрезденската награда за мир за 2024 г. на 4 април 2024 г. – месец и половина след смъртта му в наказателна колония в арктическата Ямало-ненецка област. Церемонията по връчването на наградата е насрочена за 12 май в Дрезденския държавен драматичен театър (Staatsschauspiel Dresden). Вдовицата на политика, Юлия Навалная, е поканена да получи наградата от негово име.
| 432,588 |
859,626 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859626
|
Нина Маркович-Казе
|
Нина Маркович-Казе () е австралийска политоложка и журналистка от сръбски произход.
Биография.
Родена е на 20 юли 1983 г. в Белград, СФР Югославия, където израства и завършва основното си образование. През 1999 г. тя се премества в Австралия, където по-късно завършва Университета на Западна Австралия и записва магистърска степен по дипломатически науки и италиански език в Австралийския национален университет. Тя получава докторска степен по политически науки с дисертация върху „Историческия разрез на дипломатическите отношения между Сърбия и Европейския съюз“.
Нина Маркович е била старши научен сътрудник за Европа и Близкия изток в парламента на Австралия, парламентарен делегат за тихоокеанските държави и президент на Асоциацията за европейски изследвания на Австралия и Нова Зеландия. Тя е преподавателка в катедрата по изследвания на сигурността и криминология в Университета Макуори в Сидни и журналистка в емисията на сръбски език на "Ес Би Ес Рейдио".
Тя е сред основателите и е членка на борда на директорите на Сръбския съвет на Австралия ("SCOFA" – политическа асоциация на сърбите в Австралия), членка на изпълнителния комитет на Австралазийската асоциация за комунистически и посткомунистически изследвания и членка на биотехнологичната асоциация "AusBiotech".
Също така тя е главена редакторка на "Allergies, Immunity & Microbiome News", списание на "Immunity Group Australia" (компания, която тя съосновава с американския алерголог и имунолог Дъглас Джоунс).
| 432,589 |
859,628 | 25,980 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859628
|
Чалъкова къща (Копривщица)
|
Чалъковата къща в град Копривщица е стар, възрожденски градеж от времето на Големи Вълко (1765 – 1841) и брат му Нешо Теодоровичов Чалъкоолу (1770 – 1829).
Според съществуващи надписи на къщата и нейната кована порта тя е въздигната през 1821 г. За нея са характерни признаците на формирането на основите на копривщенската архитектура (1809 – 1830). Те са близки до подобни къщи в Самоков и Жеравна. Главно място се явява помещението „в'къщи“ – собата, признаци, които се запазват до периода на зрялия възрождански архитектурен стил в града. Копривщенски къщи със сходно простсранствено устройство са Койчо-Дебеляновата, Христо-Пулековата и Воденичаровата къща. Това са двукатни, талпени къщи, чийто маниер на строеж е възприет донякъде и в по-късни постройки.
В двора на къщата се намира една от Чалъковите чешми, градена през 1825 г. от Нешо Чалъков. Тя има украса от стилизирани кипариси. Кипарисът е важен елемент от украсата на каменните фасади. Символизира справедливостта, предопределението, а в някои случаи и скръбта по мъртвите.
Чалъковата къща се намира на улица „Любен Каравелов“ № 6 срещу Десьовската къща, но не е музей и не е отворена за посещение.
| 432,590 |
859,630 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859630
|
Траян Секулов
|
Траян Илиев Секулов е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография.
Траян Секулов е роден в 1874 година в земеделско семейство в прилепското село Прилепец, тогава в Османската империя. Влиза във ВМОРО в 1902 година и действа като четник и куриер в четата на Толе паша, като действа в Мариово предимно около Кокре. Участва в много сражения, като неколкодневното при Вепърчани заедно с Георги Ацев. Участва в тежкото сражение през есента на 1905 година при манастира „Свети Никола“ край Прилепец, в което тежко е ранен войводата Петър Юруков и го пренася до Прилеп.
След установяването на комунистическата власт в Югославия, по Закона за илинденските пенсии от 1946 година подава молба за илинденска пенсия.
| 432,591 |
859,631 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859631
|
Илзе Брем
|
Илзе Брем () е австрийска поетеса и писателка.
Биография и творчество.
Илзе Брем е родена на 22 март 1945 г. в Агсбах, в долината Вахау, Австрия. Отраства в Пьохларн и в Марбах ан дер Донау и учи в Пьохларн и Санкт Пьолтен.
Следва медицина и работи в болница след дипломирането си. През 1972 г. се премества във Виена.
Първата ѝ книга, стихосбирката „Отражения“ ("Spiegelungen"), е издадена през 1979 г.
Авторката пише поезия и проза, рисува графики, акварели и колажи, и сама илюстрира книгите си. Стиховете ѝ са преведени на дванадесет езика, вкл. английски, словенски, словашки, български, унгарски, испански, руски, полски, френски, фламандски, китайски език и на арабски езици.
Носителка е на редица награди за литература. Член е на австрийския ПЕН клуб, на Асоциацията на австрийските писатели, на Хумболтовото общество и на Лайпцигската поетична библиотека.
Илзе Брем живее със семейството си във Виена.
| 432,592 |
859,632 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859632
|
Трайче Божинов
|
Трайче Неделков Божинов е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография.
Трайче Божинов е роден в демирхисарското българско село Бабино, тогава в Османската империя. Влиза във ВМОРО и от 1903 година е в четата на войводата Йордан Пиперката. Участва в сраженията при Слоещица, Боище и Прибилци. След установяването на комунистическата власт в Югославия, по Закона за илинденските пенсии от 1946 година подава молба за илинденска пенсия.
| 432,593 |
859,634 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859634
|
Жостов
|
Жостов може да се отнася за:
| 432,594 |
859,635 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859635
|
Апостол Данчов
|
Апостол Христов Данчов е български революционер, деец на Върховния македоно-одрински комитет.
Биография.
Апостол Данчов е роден през 1876 година в горноджумайското село Градево, тогава в Османската империя. Присъединява се към ВМОК и в 1902 година е в четата на капитан Юрдан Стоянов и Тане Николов и се сражава при Качевския хандак. В 1912 година е в четата на Дедо Дончо и Тане Николов и се сражава при Градешница, Светиврачко.
На 7 април 1943 година, като жител на Градево, подава молба за народна пенсия, която е одобрена и отпусната от Министерския съвет на Царство България.
| 432,595 |
859,637 | 125,859 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859637
|
Анемари Мозер
|
Анемари Мозер () е австрийска поетеса и писателка.
Биография и творчество.
Анемари Мозер е родена на 17 август 1941 г. във Винер Нойщат, Австрия. След завършване на гимназията работи като стажантка в офис, а после като счетоводителка до 1979 г. Първата ѝ публикация е през 1977 г.
Първата ѝ книга, стихосбирката „Обръщения“ ("Anreden"), е издадена през 1980 г. Следват и книгите ѝ с лирика „Прелом на сърцето“ (1984), „Кредо с принадлежности“ (1998), „Полагане на коловози“ (2000), „Пътешествие над розовата арка“ (2005), „Периферията на щастието“ (2009), и др. На български е издадена книгата ѝ „От сянката на мълчанието“ (2001) в превод на Кръстьо Станишев.
В допълнение към своите публикации тя има множество литературни приноси към антологии, вестници и списания, публикува фейлетони в "Die Furche", медийна критика и социално-критични статии в "Aktion Mitmensch aktuell".
За творчеството си е удостоена с множество награди, включително наградите „Ото Шьосл“ (1982), „Наградата за култура на град Винер Нойщат“ (1991), „Почетната награда на Долна Австрия“ (1996).
Член е на австрийския ПЕН клуб, на Асоциацията на австрийските писатели, на кръга „Литературен подиум“, както и на други.
Анемари Мозер живее със семейството си във Винер Нойщат.
| 432,596 |
859,640 | 24,678 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859640
|
Света Петка (Велгощи)
|
„Света Петка“ () е възрожденски православен манастир в Северна Македония, разположен във Велгощката парохия на Охридското архиерейско наместничество на Дебърско-Кичевската епархия на Македонската православна църква – Охридска архиепископия.
Местоположение.
Манастирът се намира над село Велгощи, на рида Олмец. До входа му води асфалтиран път.
История.
Манастирът включва църква, конаци, помощни помещения и трапезария. Манастирската църквата „Света Петка“ е изградена „по повеление на цар султан Абдул Хамид с помощта на народа, по времето на игумен отец Наум Илинчев, на 22 май, лето 1890“.
„Света Петка“ е еднокорабна базилика с два купола. Иконостасът е нов, но има икони, регистрирани като паметници на културата, между които една икона на Света Богородица с Христа. Под сегашната църква има остатъци от пещерна църква. Църквата е разширена в 1922 година по време на свещеника от Велгощи Алексо Шокароски. За изграждането на манастира „Света Петка“ има легенда, която гласи, че велгощани започнали да градят църква в знак на благодарност към светицата за добрите дела. Градежът започвал в близост до селото, но през нощта Света Петка разваляла изграденото през деня. Това се повторило два дни и на третия ден майсторите поставили стража и светицата им казала, че разваля градежа, защото не иска да е до селото, а на сегашното му място.
В манастира „Света Петка“ над селото всяка година се провежда художественият фестивал „Цвет и корен“.
| 432,597 |
859,641 | 282,151 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859641
|
Елведина Музаферия
|
Елведина Музаферия () е босненска алпийска скиорка, участничка в Зимните олимпийски игри през 2018 г. Определяна е от босненските медии за най-добър скиор в Босна и Херцеговина. По време на церемониите по откриването и закриването на Зимните олимпийски игри през 2018 г. носи знамето на Босна и Херцеговина.
Биография.
Родена е на 20 август 1999 г. в град Високо, Босна и Херцеговина. Завършва училище в Сараево. Тя започва да кара ски още на 6-годишна възраст. Нейният треньор по ски в училище съветва баща ѝ да потърси подходящ спортен клуб за нея, тъй като нейните способности превъзхождат тяхното училище. На 12-годишна възраст Елведина започва да участва в международни състезания по ски алпийски дисциплини. През 2018 г. тя е част от ски клуб "ZE-2010" от град Зеница.
Спортна дейност.
На 16-годишна възраст тя участва в първото си състезание за Международната федерация по ски ("FIS"). На 29 декември 2015 г. заема първо място на състезанията на "FIS" в дисциплината слалом за жени, изпреварвайки София Рали и Вера Асенова.
През 2016 г. участва в Зимните младежки олимпийски игри в Лилехамер, Норвегия. Тя участва в четири дисциплини: заема 25-о място в супер-G, 16-о място в суперкомбинацията, но не завършва в гигантския слалом и не стартира в слалома.
През февруари 2017 г. участва в Световното първенство по ски алпийски дисциплини през 2017 г. в Санкт Мориц, Швейцария, тя завършва 55-а в слалома и не завършва в гигантския слалом. През март същата година участва в Световното първенство по ски алпийски дисциплини за юноши в Оре, Швеция. Заема 36-о място в суперкомбинацията, 38-о в спускането, 57-о в гигантския слалом, но не завършва в слалома и супер-Г.
През февруари 2018 г. тя участва на Зимните олимпийски игри. По време на церемониите по откриването и закриването носи знамето на Босна и Херцеговина. Състезава се в четири дисциплини. Заема 31-во място в спускането, 42-ро място в супер-G и 44-то място в гигантския слалом. Не завършва в слалома.
| 432,598 |
859,645 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859645
|
Лиляна Николовска
|
Лиляна Николовска (, ) е хърватска и югославска певица, най-известна като вокалистка на група „Магазин“.
Биография.
Родена е на 24 август 1964 година в Сплит, тогава в Социалистическа федеративна република Югославия. Баща ѝ, като военно лице, се премества в Хърватия от реканското село Битуше. Занимава се с музика и става вокалистка на група „Магазин“. С нея записва седем албума и участва в много компилации от 1982 до средата на 1990 година, а след това и в началото на XXI век.
От 1995 година Лиляна е женена за музиканта Пийт Мазик, от когото има син. Живее и работи в Сан Педро, Калифорния, САЩ.
| 432,599 |
859,647 | 109,787 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859647
|
Скендеркьой
|
Скендеркьой () е село в Източна Тракия, Турция, околия Одрин, вилает Одрин.
География.
Селото се намира на 10 километра югоизточно от Одрин.
История.
В XIX век Скендеркьой е малко българско село в Одринската кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Скендер" (Skender) има 6 домакинства и 23 българи.
| 432,600 |
859,649 | 109,787 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859649
|
Демирханлъ
|
Демирханлъ () е село в Източна Тракия, Турция, околия Одрин, вилает Одрин.
География.
Селото се намира на 15 километра източно от Одрин.
История.
В XIX век Демирханлъ е българско село в Одринската кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Демирханлъ" (Demirhanli) има 45 домакинства и 37 мюсюлмани и 206 българи.
Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1912 година в селото живеят 35 български патриаршистки семейства или 165 души.
| 432,601 |
859,650 | 109,787 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859650
|
Саръданишмент
|
Саръданишмент () е село в община Лалапаша, област Одрин, Турция.
География.
Селото се намира на разстояние 38 километра от областния център Одрин и на 11 километра от общинския център Лалапаша.
История.
В XIX век Саръданишмент е българско село в Одринска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Саръданишмент" (Sari-Danichman) има 14 домакинства и 45 българи.
| 432,602 |
859,651 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859651
|
Троджа Гацела
|
Троджа, Трузия или Турция Гацела (; * ок. 1460, Гаета, Неаполитанско кралство; † 1511, Неапол, пак там) е италианска благородничка, метреса на краля на Неапол Алфонсо II и чрез техните деца свекърва на известните Лукреция и Гофредо Борджия.
Произход.
Тя е дъщеря на Антонио, благородник от Гаета, и на Орсина Карафа от Кастелучо.
Брак и потомство.
∞ 1. в Неапол за Антонио Карбоне
∞ 2. 1495 за Чезаре Джезуалдо от Капуа.
От краля на Неапол Алфонсо II Арагонски има две извънбрачни деца:
Двете деца от Троджа са начинът, чрез който Арагонската династия на Неапол запечатва съюза с папа Александър VI Борджия. Двата брака са замислени от папата с намерението да качат един от синовете му на престола на Неапол според политическия план на чичо му – папа Калист III. На 9-годишна възраст Санча е омъжена за Онорато Гаетани, внук на едноименния дядо, верен поддръжник на краля на Неапол Фердинандо I, но бракът е разтрогнат, въпреки че е консумиран. През 1494 г. 16-годишната кралска дъщеря се омъжва за Гофредо – 13-годишният син на папата. Връзката с Борджиите е сключена плътно, т. к. другият син на Алфонсо II – Алфонсо се жени за дъщерята на папата Лукреция Борджия в Рим през 1498 г. Съюзът обаче е кратък: с падането на Арагонската династия от престола на Неапол папа Александър VI смята роднинството с лишените от трона благородници за безполезно; освен това Чезаре Борджия стига дотам, че да поръча убийството на зет си, обвинявайки го от своя страна, че е замислил конспирация да му навреди.
| 432,603 |
859,652 | 109,787 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859652
|
Сюлейманданишмент
|
Сюлейманданишмент () е село в община Лалапаша, област Одрин, Турция.
География.
Селото се намира на разстояние 44 километра от областния център Одрин и на 17 километра от общинския център Лалапаша.
История.
В XIX век Сюлейманданишмент е българско село в Одринска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Саръданишмент" (Soleimai-Donichman) има 46 домакинства и 244 българи.
| 432,604 |
859,653 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859653
|
Караджахалил
|
Караджахалил () е село в Източна Тракия, Турция, Вилает Родосто.
География.
Селото се намира на 10 километра южно от Малгара.
История.
В XIX век Караджахалил е българско село в Малгарската кааза в Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Караджахалил" (Karadja-Halil) има 80 домакинства и 395 жители българи.
| 432,605 |
859,654 | 343,171 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859654
|
Филипос Франкоянис
|
Филипос Франкоянис () е гръцки графичен дизайнер и художник на плакати от Атина. Той е известен със своето изследване на семиотиката, езика и символите в работата си, която се фокусира върху типографията.
Биография.
Филипос Франкоянис е роден на 11 януари 1993 г. в Маруси, Атина, Гърция. Учи графичен дизайн и визуална комуникация във Вакало колеж.
Неговият интерес към творчеството започва с участието му в графити, писмената дума и комуникацията. Той е приел няколко елемента от международния типографски стил. През 2022 г. той публикува шрифта Vercetti Regular.
Някои от произведенията на Филипос Франкоянис са наградени в международни конкурси по графичен дизайн, а той е участвал и в групови изложби на постери в различни страни.
| 432,606 |
859,657 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859657
|
Псамофит
|
Псамофити ( – пясък и "φιλία" или "philia" – растение) са растения, растящи по подвижните пясъци, предимно в пустините. Псамофитите имат редица приспособления за съществуване върху придвижваните от ветровете пясъци, оголващи тяхната коренова система или засипващи ги, като затрудняват прорастването на семената им. Дървовидните и храстовидните псамофити образуват мощни придатъчни корени по стволовете, погребани в пясъците (пясъчен саксаул, кандим), придатъчни пъпки, а след това преместването им върху оголените корени (пясъчна акация, еремоспартон, смирновия и др.). Тревистите псамофити образуват подземни пъпкувания (трева селен) или дълги, бързо растящи коренища, прорастващи през пластовете пясък. Повечето от псамофитите са ксерофити и едногодишни ефемери. Многогодишните псамофити имат малки, силно редуцирани листа или са напълно лишени от такива. Фотосинтезата и транспирацията при тях се осъществява от стъблата (саксаул, калигонум). Благодарение на придатъците във вид на крилца (при саксаула), пропелери (при пясъчната акация) или парашутчета (при тревата селен) плодовете на псамофитите стават летящи, придвижват се заедно с пясъците и не се погребват в тях. При прорастването на семената (обикновено рано на пролет) корените им растат много бързо, достигайки дълбочина до 0,5 m, където през лятото се съхранява известно количество влага. Извън пустините псамофитите са разпространени по бреговете на морета, големи езера, по пясъчните плажове на реки и т.н. Псамофитите широко се използват за закрепване на пясъчните почви.
| 432,607 |
859,659 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859659
|
Марикрус Оливие
|
Мария де ла Крус Оливие Оберг (), по-известна като Марикрус Оливие (), е мексиканска актриса. Известна е с ролята на Тереса в едноименната теленовела и едноименния игрален филм от 1959 г. и 1961 г. съответно и с ролята на училищната заместник-директорка Лусия във филма "Дори вятърът се страхува" от 1968 г.
Като театрална актриса тя се откроява със своята гъвкавост в изиграването на отрицателни роли или на саможертвена жена, без да изпитва никакви затруднения.
Сред най-известните филми, в които участва, са "Чист живот" (1956), "Петнадесетгодишна" (1960), "Моминско парти" (1966), "Приятелите на богаташите" (1967), "Есенното желание" (1972) и "Три жени на кладата" (1979).
Биография и кариера.
Мария де ла Крус Оливие Оберг, с кръщелно име Мария де ла Крус Хенара Оберг (), е родена на 19 септември 1934 г. в Теуакан, Пуебла, Мексико, дъщеря на французина Хесус Оливие Миранда и американката Мерседес Оберг де Оливие. Когато пораства, се премества в град Мексико, за да учи литература във Факултета по философия и литература на Националния автономен университет на Мексико, а също така учи актьорско майсторство в продължение на две години в Академия „Андрес Солер“. След като се дипломира като актриса, през 1953 г. тя прави своя актьорски дебют във филма "Тези от Пенхамо".
През 1959 г. участва във филма "Ангелчета на трапец". През 1962 г. участва в революционния драматичен филм "Слънце в пламъци". Актрисата участва в 44 игрални филма.
В телевизията Марикрус Оливие играе в 20 теленовели, като се откроява с участието си в теленовелите "Тереса" (1959), "Две лица има съдбата" (1960), "Бурята" (1967), "Не вярвам в мъжете" (1969), "Усмивката на дявола" (1970) и "Вивиана" (1978). Последното ѝ участие в жанра на теленовелата е през 1982 г. в продукцията "В търсене на рая".
На театралната сцена актрисата участва в 17 постановки.
Личен живот.
Въпреки че никога не е потвърждавано от Оливие заради резервирания си начин на живот, се твърди, че е лесбийка и е имала връзка с актрисата и режисьор Беатрис Шеридан. В допълнение, в телевизионната програма "Историята зад мита", е коментирано, че актрисата е арестувана по време на акция, която се е състояла на лесбийско парти, и че снимка, на която тя е задържана от полицията, е конфискувана от мексикански политик, който е приятел на актрисата, за да не бъде публикувана във вестниците по онова време.
Марикрус Оливие умира на 50-годишна възраст на 10 октомври 1984 г. в мексиканската столица. Тялото ѝ е кремирано, а прахът е погребан в ниша в парцела на Националната асоциация на актьорите в Градинското гробище, разположено в същия град. В смъртния ѝ акт погрешно е написано, че е на 42 години.
| 432,608 |
859,660 | 109,787 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859660
|
Давутели
|
Давутели () е село в Източна Тракия, Турция, Вилает Родосто.
География.
Селото се намира на 28 километра северно от Малгара.
История.
В XIX век Давутели е гръцко село в Малгарска кааза в Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Даутили" (Daoudili) има 102 домакинства и 484 жители гърци.
Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1912 година в Давудъ-Али живеят 100 гръцки семейства.
| 432,609 |
859,662 | 109,787 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859662
|
Карабунар (вилает Одрин)
|
Карабунар () е село в Източна Тракия, Турция, Вилает Одрин. Околия Узункьопрю.
География.
Селото се намира на 20 км южно от Узункьопрю.
История.
В XIX век Карабунар е гръцко село в Малгарската кааза в Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Карабунар" (Karabounar) има 36 домакинства и 185 жители гърци.
Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1913 година в Карабунарь живеят 40 гръцки семейства.
| 432,610 |
859,665 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859665
|
Туна Киремитчи
|
Туна Киремитчи () е турски певец, автор на песни и текстописец, актьор, филмов режисьор, журналист, поет и писател на произведения жанра драма, любовен роман и криминален роман. Той е една от най-влиятелните и ярки фигури в сферата на изкуството в съвременна Турция.
Биография и творчество.
Туна Киремитчи е роден на 24 февруари 1973 г. в Ескишехир, Турция. Семейството му е от град Пловдив и се е изселило от България в Турция. Учи в гимназията в квартал Галатасарай на Истанбул, където свири в училищния оркестър. Сформира първата си професионална група "Sand Kaleler" с приятелите си в училище, а албумът ѝ „В посока към морето“ ("Denize Doğru"), в който той пише повечето текстове и музика, е издаден през 1996 г. Следва специалност филмово изкуство във Факултета за изящни изкуства „Мимар Синан“ в Истанбул.
Докато е в гимназията са публикувани и първите му стихове в списание „Актив“. Първата му книга, стихосбирката „Стъпки/Първи работи“ ("Ayabakanlar/İlk Yapıtlar"ı), е издадена през 1994 г., която му носи успех. За нея получава наградата за младежка литература „Яшар Наби Найър“. През 1997 г. той споделя Балканската поетична награда „Ергуван“ с босненския поет Изет Сарайлич. Втората му поетична книга „Академия“ е публикувана през 1998 г. Следват още няколко стихосбирки, които също биват удостоени с множество отличия и голяма популярност.
Първият му роман „Върви си, преди да съм те обикнал много“ е издаден през 2002 г. и е приет от критиката като литературно събитие на годината. През 2003 г. е издаден романът му „В това има някаква самотност“ и стихосбирката му „Някои стихотворения Някои песни“. Следват романите му „Трима на пътя“, „Молитвите остават“, „Въпрос на любов“, „Дойде и твоят край, любима“ и др., които стават бестселъри. Преведени са на 16 езика по света. Тези му романи от първия период обикновено се занимават с трагедиите на обикновените хора, дилемите на отношенията между мъже и жени в съвременното общество и меланхолията на стареенето, с тъжно и понякога усмихнато изражение. През 2016 г. писателят обявява, че прекратява писателската си кариера, и ще се посвети само на музиката и поезията, но през 2021 г. е издаден криминалният му роман „Дипломирани убийства“ ("Mezun Cinayetleri").
Туна Киремитчи е един от най-известните рок музиканти в Турция. Първият му самостоятелен албум е издаден през 2007 г. След това прави албуми с рок групата "Atlas" като солист и автор на песни през 2013 г. и през 2015 г. В следващите години издава съвместни музикални албуми с други музиканти („Туна и приятели“) и има десетки рок хитове и дуети.
Известно време пише за вестник „Джумхуриет“. В периода 2010 – 2012 г. пише за приложението на вестник „Хюриет“. В периода 2013 – 2014 г. пише за вестник "Aydınlık". Преподавател в катедра „Кино-ТВ“ на Факултета за изящни изкуства „Мимар Синан“. От 2021 г. той пише рецензии на криминални романи в седмичния вестник "Oksijen".
Първата му съпруга е Ясемин Алтън, с която имат сит и се развеждат през 2005 г. На 8 ноември 2006 г. се жени за актрисата и писателка Иджлял Айдън, с която се развеждат през 2007 г. През 2014 г. се жени за инструкторката по пилатес Гамзе Елджин, с която имат дъщеря, и се развеждат през 2019 г.
Туна Киремитчи живее в Истанбул.
| 432,612 |
859,669 | 282,151 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859669
|
Клиника „Мейо“
|
Клиника „Мѐйо“ ("Mayo Clinic") е американска нетърговска организация, един от най-големите частни медицински и изследователски центрове в света. Болницата е основен работодател и градообразуващо предприятие за американския град Рочестер (щат Минесота). Зданията на клиниката заемат значителна част от градския център.
Д-р Уилям Уоръл Мейо (1819 – 1911) е назначен по разпределение в Рочестър през 1863 г. във връзка със събитията от Гражданската война. Той решава да остане завинаги в този град и година по-късно премества семейството си в Рочестър. След четвърт век медицинска практика, с даренията от женския манастир Св. Франсис, благодарен му за помощта му при ликвидиране на последствията от опустошителен ураган, той открива клиника през 1889 г.
До 1939 г. клиниката се ръководи от двамата му синове – Уилям Джеймс и Чарлз Хорас. Трансформацията си в медицински център от национален мащаб институцията дължи на техния партньор Хенри Стенли Пламър (1874 – 1936), който въвежда иновативни подходи в диагностиката и разработва оригинална система за запис на пациенти. Най-старата сграда в кампуса, построена през 1927 г. в стил Арт Деко, носи неговото име. По това време тази сграда е най-високата в щата, вписана е в Националния регистър на историческите места на САЩ през 1969 г.
Към 2012 г. клиниката „Мейо“ е образцов медицински център, в който работят 50,9 хиляди души, включително 3800 лекари и учени. Приходите на клиниката за 2012 г. надхвърлят 8,8 милиарда долара; около 500 милиона долара се отделят за научни изследвания. Годишните приходи на клиниката през 2013 г., според Forbes, са 3,74 млрд. щ.д. Болницата разполага с престижен медицински факултет. Медицински институции под егидата на клиниката „Мейо“ работят в 70 града в Съединените щати, като най-големите поделения са във Финикс и Джаксънвил.
През 2022 г. повече от 1,3 милиона различни пациенти от всичките 50 щата и от 138 държави са прегледани в поделенията на клиниката „Мейо“.
| 432,613 |
859,670 | 24,678 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859670
|
Николина Николески
|
Николина Николески (, ) е хърватска танцьорка, водеща хореографка и танцьорка в стил бхаратанатям.
Биография.
Родена е в 1976 година в Загреб, тогава в Социалистическа федеративна република Югославия, в семейството на Благой от прилепското село Вранче, който като офицер заминава за Загреб, и Гюрга, хърватка от Загреб. На четири години започва да ходи на гимнастика, където я води майка ѝ. На 13 години се присъединява към Лабанското висше училище за танци и ритмика в Загреб, а по-късно учи в Залцбургската експериментална танцова академия. След това завършва престижното немско училище „Фолкваг Хохшуле Есен“ на световноизвестни съвременни танцьори като Пина Баух и Курт Йос. По-късно заминава за Индия, където шест години изучава танца бхаратанатям, където нейна учителка е известната гуру Сароя Вайдянатан. Установява се в Ню Делхи и става професор по танци в училището на френското посолство в Делхи, „Фадър Агнел Скуул Ню Делхи“. В 2012 година създава „Николина Николески Денс Академи“, където води уроци по съвременен танц, балет и бхаратанатям. Става известна в Индия, Хърватия и Северна Македония, наричана „кралицата на бхаратанатямм“. Участва редовно в в различни международни телевизионни предавания, сред които на индийската телевизия „Дурдаршан“, хърватската телевизия в различни предавания, а също така и в няколко документални филма.
| 432,614 |
859,671 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859671
|
Наце Пицов
|
Наце Пицов e деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, станал сърбоманин, войвода на сръбската въоръжена пропаганда в Южна Македония.
Биография.
Пицов е роден в град Ресен или Ресенско. Присъединява се към ВМОРО и става четник на дякон Евстатий Шкорнов, като в четата са и Кръсте Трайков, Спиро Стария. Още преди голямото сражение на 1 май 1906 година с турски аскер край Вълкодери, Кръсте Трайков и Наце Пицов влизат в конфликт, като по-видни местни жители и кандидати за ръководно место в четата. След сражението се сбиват, Наце е арестуван, вързан и обиждан. Успява да избяга и отива в Ресен, а оттам в Битоля, където се свързва със сръбския комитет. Сърбите му дават пари и го изпращат в една от сръбските чети, действащи в Поречето. Оттам в края на 1906 година Наци Пицов се връща в Ресенско с един призренец. Призренецът е заловен от ВМОРО в Демир Хисар и убит, но Наце успява да избяга и се укрива в Ресен, където се движи със сърбоманина Мако.
Пицов оглавява чета, която се движи край няколкото сърбомански села в района на Петрино планина, в западната част на казата, но не успява да извърши нищо значимо и дейността ѝ в Ресенско е без всякакво значение и е плод на желанието на Сръбската четническа организация да регистрира формално присъствие и в този български край.
Пицов е убит преди 1912 година.
| 432,615 |
859,677 | 25,980 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859677
|
Цанчо Дебелянов
|
Цанчо Георгиев Дебелянов е български политик, общественик, запасен офицер, по професия химик.
Цанчо Дебелянов е роден в град Копривщица и се явява втори братовчед на Димчо Дебелянов. Негова жена е Койка Рашкова Дебелянова, дъщеря на поборника от Априлското въстание Рашко Радомиров.
Като офицер от запаса в периодите 1932 – 1934 и 1940 – 1944 е кмет на Копривщица като има междувременно и кметуване в село Радуил, Самоковско.
На 24 март 1944 г. при провеждането на партизанската акция, когато град Копривщица е превзет от партизаните на бригада „Георги Бенковски“ и чета „Бачо Киро“ на бригада „Чавдар“, с решение на Щаба на бригадата са разстреляни бившият кмет Иван Рашков и настоящият Цанчо Дебелянов, последния поради неизпълнен ултиматум, даден му по-рано. В следващите часове, партизаните се изтеглят на юг към калето в местността Смиловене.
| 432,618 |
859,683 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859683
|
Вангел Миладинов
|
Вангел Христов Миладинов е български революционер, дебърски деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография.
Роден е в 1871 година семейството на Митра и Христо Миладинов от големия български възрожденски род Миладинови. Държи хан или грънчарско ателие в Дебър. Женен е за Александра (Санда) Хаджова от стружкия род Хаджови. Присъединява се към ВМОРО и заедно с Григор Ошавков, Христо Атанасов, Наум Бояджиев и Нестор Поповски е ръководител на Дебърския революционен подрайон.
Умира в 1905 година.
| 432,619 |
859,684 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859684
|
Птичи базар
|
Птичите базариса масови струпвания за гнездене на прелетни птици, образуващи големи колонии от кайри, чайки, баклани (Phalacrocirax), олуши (Sula), понякога и пингвини, които обичайно са разположени по скалите на стръмно спускащи се морски брегове. Разпространени са по крайбрежията на Европа, Азия, Северна и Южна Америка, Южна Африка, Нова Зеландия и по океанските острови в Южното полукълбо. Някои от птичите базари се простират на десетки km и наброяват стотици хиляди птици. Едни от най-големите птичи базари се намират по островите в Баренцево море (Нова Земя, Земя на Франц Йосиф), като най-характерните обитатели са дебелоклюни кайри, буревестници, гагарки, чайки-моевки, полярни чайки. В северните части на Тихия океан (Командорски, Алеутски, Курилски, Хавайски острови и др.) най-характерните птици са дебелоклюни, тънкоклюни и рогати тъпоклюни кайри, големи конюги, папагалови конюги, буревестници, берингови баклани, чайки-моевки. Птичите базари са разположени в морски райони с висока биологична продуктивност, усилена вертикална циркулация на морската вода, обилно развитие на планктон и риба, а също и в удобни за гнездене места. Обикновено в птичите базари присъстват птици, различаващи се в начина на гнездене, вида на храната и начинът ѝ на добиване и доставяне. Гнезденето на птиците в плътни колонии дава на птиците редица преимущества: малка загуба на яйца и пиленца от хищници и голяма синхронност в сроковете на размножаване. Птичите базари играят съществена рола в морския биологичен баланс. В миналото част от местното население в Арктика се е занимавало със събиране на птичи яйца от кайри и улов на самите птици. В Перу и Чили се разработват залежи на гуано.
| 432,620 |
859,686 | 210,248 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859686
|
Избори за Европейския парламент в България (2024)
|
Изборите за Европейския парламент през 2024 г. в България избират 17 членове на ЕП (евродепутати) от България за мандат 2024 – 2029 г. Изборите са насрочени за 9 юни 2024 г. и се провеждат заедно с предсрочните парламентарни избори за L народно събрание.
| 432,621 |
859,687 | 282,151 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859687
|
Наталия Харлампиева
|
Наталия Харлампиева () е руска съветска и якутска писателка и поетеса. Пише на руски и на якутски език, като автор на произведения в жанра лирика, биография и документалистика.
Биография и творчество.
Наталия Ивановна Харлампиева е родена на 1 септември 1952 г. в село Маган, Якутска автономна съветска социалистическа република, СССР. В периода 1973 – 1978 г. следва в Историко-филологическия факултет на Якутския държавен университет.
След дипломирането си работи като кореспондент на якутския вестник „Северная трасса“. После работи на партийна работа в Якутския областен комитет на КПСС на различни длъжности: инструктор по пресата, секретар на Кобяйския районен комитет на КПСС и като ръководител на културния отдел на вестник „Кыым“. В периода 1988 – 1990 г. е главен редактор на Якутското книгоиздателство. В периода 2002 – 2012 г. е главен редактор на републиканския вестник „Саха сирэ“. От 2012 г. е съветник на ръководителя на Якутия по културните въпроси.
Първите ѝ поетични произведения са публикувани през 1975 г. През 1976 г. е издадена първата ѝ стихосбирка „Самолет“. През 1979 г. тя участва в Петата всесъюзна среща на младите писатели, проведена в Москва. През 1986 г. за книгата си със стихове „Червено кокиче“ получава Комсомолската награда на Якутия. През 2003 г. за сборника си „За поетични публикации от последните години“ тя е удостоена с Голямата литературна награда на Русия. През 2015 г. за книгата си „Признание в любов. Якутия в руската поезия през втората половина на XX век“ получава литературната награда „Делвига“. През 2020 г. издателство „Млада гвардия“ в поредицата от биографии „Животът на забележителните хора“ публикува книга ѝ „Семьон Данилов“ за живота на народния поет на Якутия С. П. Данилов. Литературните ѝ произведения са преведени на руски, татарски, украински и казахски език.
Тя е член на Съюза на писателите на СССР от 1988 г. От 1998 г. е председател на управителния съвет на Съюза на писателите на Якутия, а от 2003 г. е секретар на Съюза на писателите на Русия. През 2002 г. Наталия Харлампиева е удостоена с почетното звание „народен поет на Якутия“, а на на 4 декември 2007 г. е обявена за заслужил работник на културата на Руската федерация.
През януари 2022 г., като част от Expo 2020 Дубай, името ѝ е включено в антологията на световната поезия „Световното дърво на поезията“ (The World Poetry Tree), редактирана от емиратския поет и журналист Адел Хозам.
| 432,622 |
859,691 | 24,678 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859691
|
Перо Димитровски
|
Перо Димитровски (, ) е хърватски и северномакедонски строителен инженер.
Биография.
Роден е на 7 юни 1928 година в Битоля, тогава в Кралство Югославия, днес Северна Македония. В 1947 година завършва гимназия в родния си град. След това учи морско инженерство в периода 1947 – 1949 година в Политехническия университет в Гданск. В 1953 година завършва корабостроителния факултет на Техническия факултет в Загреб. Работи по планирането и развитието на корабостроителницата „3 май“ в Риека от 1954 година. Като старши преподавател във Факултета по машиностроене и корабостроене в Загреб от 1975 година, той преподава организация на корабостроителницата и участва в следдипломно обучение. В 1986 година е избран за член на Научния съвет по морско дело на Хърватската академия за наука и изкуство. Занимава се с планирането и организацията на работата на корабостроителниците и тяхното управление и операции.
Aвтор e на няколко професионални и научни статии. Сътрудничи в списанията и антологиите „Билтен“, „3 май“ (1962–64, 1966–68), „Корабостроене“ (1969, 1981, 1988), „Теория и практика на корабостроенето“ (1974, 1976, 1978, 1980, 1982, 1984, 1986, 1990), „Военноморски сборник“ (1977, 1988), „Бизнес политика“ (1977), „Икономика на съвместната работа“ (1980), „Сборници на Икономическия факултет“ (Риека 1982, 1984, 1986) и „Сборници на Факултета по инженерство и корабостроене“ (Загреб 1989).
| 432,623 |
859,697 | 109,787 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859697
|
Хаджъфакълъ
|
Хаджъфакълъ () е село в Източна Тракия, Турция, Околия Бунархисар, Вилает Лозенград (Къркларели).
География.
Селото се намира на 15 километра северно от Бунархисар.
История.
В XIX век Хаджъфакълъ е българско село в Бунархисарска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Хаджи факлъ" (Hadji fakli) има 50 домакинства и 236 българи.
| 432,625 |
859,698 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859698
|
Книгата на Лила
|
„Книгата на Лила“ () е колумбийско-уругвайски анимационен филм от 2017 г. на режисьора Марсела Ринкон Гонсалес по неин сценариий, а продуцент е сестра ѝ Марица Ринкон Гонсалес. Продуциран от Fosfenos Media и Palero Estudio, „Книгата на Лила“ е първият анимационен филм в Колумбия, който е режисиран от жена. Филмът излиза по колумбийските кина на 28 септември 2017 г.
В България.
В България филмът излиза по кината на 5 април 2024 г. от "Floria Films" и е разпространен от „Александра Филмс“. В дублажа участва куклената актриса Светлина Станчева, която озвучава Лила.
| 432,626 |
859,699 | 294,865 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859699
|
Кюкюлер
|
Кюкюлер () е село в Източна Тракия, Турция, част от околия Селиолу на вилает Одрин.
География.
Селото се намира североизточно от Одрин.
История.
В XIX век Кюкюлер е българско село в Хавсенска кааза на Одринския вилает на Османската империя. Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, "Кюкюлер" (Kiukiuler) има 60 домакинства и 320 българи.
| 432,627 |
859,700 | 88,100 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859700
|
Мистерия (филм)
|
Мистерия () е мексикански трилър от 1980 г., режисиран от Марсела Фернандес Виоланте, която е и автор на сценария, базиран на романа "Студио Q" на мексиканския романист, журналист и драматург Висенте Ленеиеро, който го адаптира за големия екран.
Във филма участват Хуан Ферара в ролята на телевизионна звезда, чиято реалност е замъглена със сюжета на теленовелата, в която участва. Елена Рохо е в ролята на Силвия, неговата колежка, Виктор Хунко е режисьорът, а Беатрис Шеридан е в ролята на Гладис, сценаристката. Филмът получава осем награди Ариел през 1980 г., включително за най-добър актьор (Ферара), най-добра актриса (Рохо), най-добър поддържащ актьор (Хунко) и най-добра поддържаща актриса (Шеридан).
Сюжет.
Актьор от теленовела внезапно открива, че е загубил всякакъв контакт с действителността. Ужасен, той се опитва да напусне теленовелата, в която е превърнал живота си, но когато успява, влиза само в друга теленовела, нелепа и схематична като предишната. Филмът е алегория за невъзможността на човешкото действие, което се случва в хаотичния свят на телевизията. Точно както актьорите повтарят това, което чуват от суфльора, действията на човека се ръководят от висша сила. Неспособен да бъде личност, актьорът се примирява да бъде просто поредният персонаж в лудия сюжет, в който, против волята си, участва.
Награди и номинации.
Наградите Ариел се присъждат ежегодно от Мексиканската академия за филмови изкуства и науки в Мексико. "Мистерия" получава 8 награди от 12 номинации.
| 432,628 |
859,703 | 249,543 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859703
|
Георги Миладинов
|
Георги Христов Миладинов е български революционер, стружки деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография.
Роден е в 1869 година в Струга, в семейството на Митра и Христо Миладинов от големия български възрожденски род Миладинови. Работи като грънчар в Струга и е виден член на Стружката българска община, член на църковното настоятелство, дарител. Присъединява се към ВМОРО.
Умира в 1903 година.
| 432,630 |
859,716 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859716
|
Йеремия Маврокордатос
|
Йеремия () е гръцки духовник, митрополит на Вселенската партиаршия.
Биография.
Роден е в османската столица Цариград със светското име Йоанис Александру Маврокордатос ("Ιωάννης Μαυροκορδάτος του Αλεξάνδρου"). Правнук е на великия драгоман Александрос Маврокордатос (1641 – 1709) и чичо на министър-председателя на Гърция Александрос Маврокордатос (1791 – 1865). Негова племенница е Екатерини Маврокордату (1800 – 1871), съпруга на историка и министър-председател на Гърция Спиридон Трикупис (1788 – 1873) и майка на министър-председателя на Гърция Харилаос Трикупис (1832 – 1896).
Маврокордатос служи като трети патриаршески дякон. През декември 1777 година е ръкоположен за митрополит на Видини. На 3 ноември 1790 година е избран за халкидонски митрополит.
Умира на 30 ноември 1810 година.
| 432,634 |
859,719 | 294,865 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859719
|
Позен (провинция)
|
По́зен (), също понякога По́знан е провинция на Прусия (от 1871 г. – част от Германската империя). Съществува от 1815 до 1920 г. До 1848 г. се ползва с голяма автономия като Велико херцогство Познан. През 1919 г. по-голямата част от провинция Позен и половината от провинция Западна Прусия са прехвърлени на Полша съгласно условията на Версайския договор . От останките на двете провинции през 1922 г. е образувана новата провинция Позен-Западна Прусия.
В Прусия след 1848 г. това е единствената провинция, в която германците са малцинство (около 37% от населението), около 61% са поляци, около 2% са предимно евреи. Процентът на германците се увеличава до средата на XIX век, но отново намалява към края на века поради по-ниската раждаемост и миграционните потоци.
История.
Образуване на провинцията.
Територията на Велика Полша преди това е принадлежала на Прусия в резултат на трите подялби на Полско-литовската държава. През 1793–1807 г. тук съществуват пруските провинции Южна Прусия и Нова Източна Прусия. През 1807 г., съгласно условията на Тилзитския мир, сложил край на руско-пруско-френската война, на територията на провинция Южна Прусия е провъзгласено Варшавското херцогство, заедно с част от провинция Нова Източна Прусия, и то бива прехвърлено в състава на Кралство Саксония. През 1809 г. територията на Варшавското херцогство се увеличава значително след победата във война с Австрия.
В резултат на Наполеоновите войни Саксония, която воюва на страната на Франция, претърпява поражение и в следствие на това губи значителна част от своите владения. Въпреки това, Виенският конгрес, проведен през 1815 г., запазва суверенитета на Саксонското кралство. В същото време Прусия получава обратно част от териториите на Велика Полша, които преди са ѝ принадлежали, както и част от саксонските земи. В придобитите територии са създадени провинциите Саксония и Позен. Последната, под формата на Велико херцогство Познан, получава правото на широка автономия.
В рамките на провинция Позен са създадени два административни окръга:
Германизация и премахване на автономията.
След Полското въстание от 1830 г. в Руската империя, Прусия, страхувайки се от полския сепаратизъм и възможни и тук въстания, започва да провежда политика на германизация на поляците в региона, като постепенно измества полския език от образователната система и държавното деловодство. Това обаче само засилва националната съпротива на поляците.
През 1848 г., по време на Германската революция, в провинцията се провеждат масови въстания на поляци, които са жестоко потушени. След потушаването на въоръжените въстания, Прусия напълно премахна автономията на провинция Позен и преструктурира управлението на региона според стандартния принцип, характерен за всички останали провинции. Западните и северните немскоезични области на провинцията са включени в Германския съюз. До 1851 г. цялата територия на провинцията постепенно бива включена в Германския съюз.
След обединението на Германия през 1871 г. и създаването на Германската империя, полското население на Прусия става национално малцинство в рамките на германската национална държава. Продължаващата последователна политика на германизация води до нови протести на полскоезичното население. През 1906–1907 г. в провинцията се провеждат масови стачки в училищата.
Ваймарска република.
След Първата световна война отношенията се обтягат. Поляците започват да настояват за прехвърляне на територията на провинцията към възстановената полска държава. След Великополското въстание от 1918 г., съгласно условията на Версайския договор, основната територия на провинциите Позен и Западна Прусия е прехвърлена на Полша през януари 1920 г. В рамките на Ваймарската република (името на Германия след разпада на Германската империя) остава само малка гранична ивица, в която преобладава немското население. В същото време редица райони с преобладаващо немско население (Бромберг, Лиса и др.) също отиват към Полша под натиска на Антантата.
През 1922 г. останките от двете провинции са обединени в новата провинция Позен-Западна Прусия, която обаче съществува само до 1938 г., когато е премахната по време на нацистките административни реформи и разделена между съседни провинции.
Нацистка Германия.
През 1939 г., след нахлуването в Полша от страна на Нацистка Германия, територията на бившата провинция Позен отново е анексирана от Германия. Провинцията обаче не е възстановена. Тук, както и в други анексирани съседни полски територии, е създаден "Райхсгау Позен" (имперски окръг Позен), който през 1940 г. е преименуван на "Вартеланд", със столица в град Позен. По същото време районът около Бромберг е включен в друг създаден райхсгау – Данциг-Западна Прусия. Така тази някога пруска територия е присъединена директно към Третия Райх като специална административна единица – "райхсгау", а не като част от Прусия. В този си вид тези територии остават част от нацистка Германия до края на Втората световна война.
Следвоенно развитие.
През 1945 г. тези земи отново попадат изцяло под полски контрол и цялото немско население, намиращо се там, е прогонено. След последната административна реформа, извършена през 1999 г. в Полша, територията на бившата провинция Позен е почти идентична с територията на днешното Великополско войводство. Няколко района също принадлежат днес към Куявско-Поморското и Любушкото войводства.
Население.
Според преброяването от 1895 г. провинцията има население от 1 828 195 души. По-голямата част от населението са католици (повече от 60 %), около една четвърт са протестанти, а има и представители на други християнски деноминации и евреи. Евангелското изповедание преобладава главно в северните и западните погранични райони. През 1890 г. в провинцията живеят 697 265 германци и 1 047 409 поляци. В същото време големите градове имат предимно немско население. За да се увеличи германското културно влияние, в региона се провежда колонизационна политика, която се състои в целенасочено държавно изкупуване на имоти от полски собственици с цел последващата им препродажба на немски колонисти.
Територия и население на провинция Позен през 1900 г.:
Територия и население на провинция Позен през 1910 г.:
| 432,635 |
859,720 | 125,859 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859720
|
Оля Кнежевич
|
Оля Кнежевич () е черногорска журналистка, преводачка и писателка, авторка на произведения в жанра социална драма.
Биография и творчество.
Оля Райчевич Кнежевич е родена през 1968 г. Подгорица, Черна гора, СФРЮ. След като прекарва детството си в Черна гора, тя се премества като тийнейджърка в Калифорния, където завършва гимназия „Капистано Валей“ край град Мишън Виехо.
През 90-те години участва в хуманитарна дейност по време на югославските войни и работи като журналист, редактор и преводач на радио „Брод“ и като помощник-мениджър по проекта за социално подпомагане на Датския съвет за бежанци. После следва английска филология в Белградския университет, след което получава през 2008 г. магистърска степен по творческо писане от Биркбек Колидж на Лондонския университет с награда за най-добра магистърска дисертация, която е публикувана като разказа „В страната на секса“ през 2008 г. в британското списание "MIR". Живее в Лондон в продължение на 10 години, след което се мести в Загреб.
Първият ѝ роман „Милена и други социални реформи“ ("Milena & Other Social Reforms") първоначално е написан на английски език като адаптация на магистърската ѝ дипломна работа и е публикуван самостоятелно. След това е преведен на черногорски и е издаден от независимо издателство в Черна гора. В този политически трилър-драма, главната героиня Милена е красива млада жена, която счита, че постигнала всичко след като става преводач на президента. Нейната визия е олицетворение на новата Източна Европа, но новото бъдеще си има цена, и тя бива машината на престъпността, корупцията и трафика на хора, на което тя трябва да намери изход. И двете издания стават бестселъри, макар и романът да е остро критикуван от правителството на Черна гора и от авторите и рецензентите на правителствения режим.
В периода 2010 – 2014 г. е автор на множество разкази и колони (над 80) за списание "Art", както и за други литературни списания и приложения, най-добрите от които са събрани и публикувани през 2013 г. в автобиографичния сборник „Лондонски истории на юга“ ("Londonske priče juga"). Разказите ѝ са адмирирани от застъпническата група „Амнести Интернешънъл“.
Следват романите ѝ „Мисис Блек“ ("Gospođa Black") – историята за млада черногорка в беда, която поради стечение на обстоятелствата се установява в центъра на Лондон, и „Катерина, велика и малка“ ("Katarina, velika i mala"). Романът ѝ „Катерина, велика и малка“ е история за семейни отношения и трагедии, женски приятелства, любовни предателства и измами, заминавания и бягства, роман за съвременната балканска жена, в общество, където властта и парите, различните политически опции, наследниците и роднините се борят за надмощие. Романът печели наградата VBZ за млади автори на хърватското издателство VBZ.
Произведенията ѝ са свързани с черногорската култура и история през феминистки и често имигрантски поглед.
Оля Кнежевич живее в Загреб.
| 432,636 |
859,723 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859723
|
Теоклит Месемврийски
|
Теоклит () е православен духовник, месемврийски митрополит от XVIII век.
Биография.
Теоклит служи като велик протосингел на Вселенската патриаршия. През декември 1791 година е ръкоположен за месимврийски митрополит. На 8 октомври 1799 година подава оставка по финансови причини. Умира около 1810 годин.
| 432,637 |
859,725 | 259,141 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859725
|
Педро Луис де Борха
|
Педро Луис де Борха (; , Пиер Луиджи Борджa; * 1432, Хатива, Кралство Валенсия; † 26 септември 1458, Чивитавекия), известен като Дон Педро Луис, e представител на династията Борджия, по-малък брат на кардинал Родриго Борджия и племенник на кардинал Алонсо де Борха, който става папа през 1455 г. под името Каликст III.
Произход.
Той е син на Хофрé Гил де Борха и Ескривà, известен и като Хофрé Лансол и Ескривà (* 1390, † 1437), испански благородник, и на Исабел де Борха и Каванилес (* 1390, † 1468).
Има един братː
Биография.
Въпреки факта, че Педро Луис де Борха не е свещеник, малко след избирането на чичо му Алонсо де Борха за нов папа той получава редица длъжности и титли. През пролетта на 1456 г. е назначен за генерален капитан на Църквата и кастелан на замъка Сант Анджело. През есента на същата година той става управител на градовете Терни, Нарни, Тоди, Риети, Орвието, Сполето, Фолиньо, Ночера, Асизи, Амелия, Чивита Кастелана и Непи. В началото на 1457 г. получава поста управител на провинциите на Папската държава и на Тоскана. По същото време по-големият му брат Родриго Борджия става кардинал дякон, главнокомандващ на папските сили и вицеканцлер на Светата римска църква, а братовчед му Луис Хуан дел Мила и де Борха става член на Съвета на кардиналите.
Това бързо издигане на младите роднини на папата, испанецът Каликст III, е критикувано от много стари кардинали (например Доменико Капраника) и опозицията от римското население, доста ксенофобски настроено. Семейство Орсини се противопоставя на възхода на Борджиите. Тяхната враждебност към Борджиите нараства, когато Педро Луис де Борха е изпратен от папата да възстанови властта на Църквата над някои крепости, принадлежащи на Дом Орсини. На 19 август 1457 г. Педро е назначен за префект на Рим. В опозиция на Орсини Каликст III се сближава с Дом Колона, врагове на Орсини. Проектът за брак на Педро Луис де Борха с представителка на Колона никога не е реализиран.
Дон Педро Луис де Борха е мразен от римляните и почти всичките роднини и съюзници на папа Каликст III са наричани „каталанци“ поради своя испански произход. На 6 август 1458 г., в деня на смъртта на чичо му Каликст III, той трябва да бяга от Рим, където избухва бунт срещу „каталанците“. 26-годишният Педро умира на път към Чивитавекия, изоставен от почти всички свои другари.
Да не се бърка с кардинал Педро Луис де Борха Лансол де Романи (1472-1511) или с Пиер Луиджи Борджия (1460-1491), син на Родриго Борджия (папа Александър VI).
| 432,638 |
859,730 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859730
|
Григорий Спиридис
|
Григорий () е православен духовник, митрополит на Вселенската патриаршия.
Биография.
Роден е със светското име Спиридис ("Σπυρίδης") е роден в село Апатурия на Андрос. Служи като протосингел на Варненската епархия. През декември 1790 година е ръкоположен за доростолски митрополит в Силистра. На 15 септември 1800 година подава оставка. През октомври 1801 година е избран за месемврийски митрополит. На 21 юли 1814 година подава оставка. Около 1815 година той е назначен за проректор на Патриаршеската екзархия на Псара по молба на великия логотет Логотет Теодорос Ризос. Вероятно се е оттеглил от тази позиция през март 1821 година. Оттегля се на Андрос, където умира на 7 април 1823 година.
| 432,641 |
859,733 | 237,767 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859733
|
Велико познанско княжество
|
<ns>0</ns>
<revision>
<parentid>12196489</parentid>
<timestamp>2024-04-08T13:53:27Z</timestamp>
<contributor>
<username>Liglioto</username>
</contributor>
<minor />
<comment>корекция на знамето</comment>
<model>wikitext</model>
<format>text/x-wiki</format>
Велико познанско княжество (също Велико познанско херцогство, Велико херцогство Познан, Познанско велико княжество, производно на името на град Познан; ; ) е херцогство (в полски източници – княжество), създадено с решение на Виенския конгрес от 1814–1815 г. на базата на западните територии на Варшавското херцогство, известно преди като Велика Полша (Великополша). Територията на херцогството съставлява 28 951 km². Политически и административно то става автономна единица в рамките на Кралство Прусия, а след поражението на революцията от 1848 г. се превръща в провинция в рамките на Прусия (провинция Позен). На изток граничи с Полското кралство, присъединено по силата на Виенския конгрес към Руската империя.
Предистория: предпоставки и условия за възникването.
В хода на Първата подялба на Полско-литовската държава през 1772 г. Кралство Прусия завзема десния бряг на река Нотеч и северната част на Иновроцлавско войводство от Накло над Нотечьон до Солец Куявски, а през 1773 г. – и левия бряг Нотеч. В хода на Втората подялба на Полско-литовската държава през 1793 г. Прусия получава допълнително полските Познанско войводство, Гнезненско войводство, Калишко войводство, Шерадзко войводство, Ленчишко войводство, Равско войводство и Плоцко войводство, от които е образувана пруската провинция Южна Прусия.
През 1795 г. към Южна Прусия е прибавен и град Варшава, получен в хода на Третата подялба на Полско-литовската държава.
През 1807 г., по силата на Тилзитския трактат, тия земи са отнети от Прусия и превърнати в административна единица (Познански департамент) в състава на Великото варшавско херцогство, което е васално на Първата френска империя под Наполен Бонапарт.
След поражението на Наполеон обаче съгласно условията на Виенския конгрес от 1815 г., територията на Познанския департамент е приписана обратно на Кралство Прусия под името Велико познанско княжество (херцогство).
В трактат от 3 май 1815 г., сключен между Кралство Прусия и Руската империя, на поляците им е обещано, че въпреки разделението на техните територии, те ще се ползват с особени институции, гарантиращи запазването на националната им идентичност и свободното движение на стоки сред разделените части на Полша. Грамота на пруския крал Фридрих Вилхелм III изрично признава, че етническите поляци, включени в неговата монархия, не са задължени да се отрекат от своя народ и вероизповедание; полски език ще бъде запазен в обществения живот наред с немския; в допълнение на поляците е обещан достъп до държавна служба не само във Великото познанско княжество, но и в цялата пруска монархия.
История и развитие.
Пруските власти извършват прогресивна реформа в княжеството: през 1823 г. тук е премахнато крепостното право и е организирана провинциален (местен) парламент, който включва 4 едри земевладелци с личен глас, 22 депутати от благородничеството, 16 от градските общини, 8 от селските. Тук обаче прогресът свършва и цялата последваща история на княжеството всъщност е опит на германците да асимилират местното полско мнозинство чрез въвеждане на различни видове ограничения.
Съгласно условията на първоначалния договор на Великото познанско херцогство е обещана широка вътрешна автономия в рамките на Кралство Прусия, която всъщност обаче е предоставена само за кратък период от време. Още от 1820-те години автономните органи в херцогството губят реалната си власт и се превръщат в консултативни придатъци на пруската администрация, на чиито постове се назначават почти изцяло германци. В сравнение с Полското кралство, присъединено съгласно Виенския конгрес към Руската империя, където русификацията е сравнително бавна до преди Полското въстание от 1830–1831 г., то полските административни и образователни институции в подвластното на Прусия Велико познанско херцогство са разпуснати и премахнати доста бързо. Полският език е напълно премахнат от официалната сфера още през 1825 г. След 1831 г. Прусия започва политика на засилена германизация на полското население в херцогството.
През 1832 г. започва подготовка за обединие на херцогството с пруската държава. През 1833 г. е преустановено правото да се избират кандидати за областни управители, назначен е специален фонд за изкупуване на полски имоти и прехвърлянето им на германци, разрушени са католическите манастири, които играят важна културна роля в живота на полските селяни. През 1836 г. германските власти лишават жителите на херцогството от правото да заемат длъжността войт (кмет). Всичко това предизвиква нарастващо недоволство сред познанските поляците.
Поради етническата и езиковата дискриминация сред поляците в херцогството възниква силно литературно и интелектуално движение, основават се периодични издания, учреждават се учебни центрове.
През 1843 г. във Великото познанско херцогство е създаден революционен комитет, а през 1846 г. избухва въстание. Германска революция от 1848–1849 г. подкрепя това движение, в резултат на което Великото херцогство е разделено на две части – полска и германска, което е потвърдено от Франкфуртското национално събрание.
Провинция Позен.
По хода на потушаването на Германската революция от 1848-1849 г., княжеството е превърнато в провинция Позен, въпреки че пруските крале, които също стават германски императори през 1871 г., продължават да използват титлата Велик херцог на Позен. Според новата пруска конституция междуетническата граница е премахната и цялото Велико познанско херцогство е изцяло включено в състава на Прусия. През 1861 г. започва преследването на полския език и полските имена на селата са заменени с немски. Германизацията на познанските земи се засилва след обединението на германските земи през 1871 г. в Германска империя. Провинция Позен е поставена под изключителни закони и преживява културкампф, при която архиепископ Ледоховски и суфраган Янишевски са изпратени в затвор.
Население.
За сравнение, в руския Привислински район с площ от 128 500 km² населението се е увеличило от 3,3 милиона души през 1815 г. на 6,1 милиона души през 1870 г. и на 10,1 милиона през 1900 г. Поради относително малкия брой поляци в Познанско, германизацията на княжеството е по-успешна от русификацията на Полското кралство. Делът на поляците в княжеството намалява относително от 73 % (657 хиляди) през 1815 г. на 64 % (1,344 милиона) през 1910 г., въпреки че се повишава абсолютно, а делът на германците нараства от 25 % (225 хиляди) на 31 % (651 хиляди), а на евреите от 2 % на 5%. Немският език значително измества полския в херцогството до началото на XX век, особено в официалната сфера.
| 432,642 |
859,737 | 24,678 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859737
|
Арумънска кухня
|
Арумънската кухня () е традиционната кухня на арумъните. Арумъните са малка балканска етническа група, разпръсната из целия регион, живееща в страните Албания, България, Гърция, Северна Македония, Румъния и Сърбия. Арумънската кухня е силно повлияна от средиземноморската и близкоизточната кухня.
В Гърция арумънското село Мецово се отличава със сирената, които се правят там. Най-популярните сирена от Мецово са „Мецовоне“ и „Мецовела“, въпреки че в Мецово се произвеждат и други видове сирена като „Гравиера“. Голяма част от сирената, идващи от Мецово, се произвеждат във фабрика „Сирена на Фондация Тосица“, работеща от 1958 г. Освен сирена някои типични мецовски ястия включват меса като контосувли и наденица, както и пайове със зеленчуци и гъби, и боб чорба, всяко от което може да бъде придружено с местно вино. Извън Мецово арумънският пай Бацина е популярен в района на Аспропотамос и е публикувана книга за местната кухня на селото.
В Румъния някои ястия от арумънската общност включват зеленчукови пайове, особено направени от праз, и пържени чушки. Арумъните от Румъния също правят сирене, а също така консумират месо като птиче през обикновените дни и свинско по празници и специални поводи. Различни видове полента (или мамалига, както е известна в Румъния) също се открояват. Арумънската кухня има известно присъствие в района на Добруджа, но почти никаква в останалата част на Румъния. Издадена е и книга за арумънската кухня на Добруджа.
| 432,643 |
859,738 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859738
|
Вльора Читаку
|
Вльора Читаку () е косовска политичка и дипломатка от албански произход. Била е посланик на Косово в Съединените щати (2015 – 2021), а преди това генерален консул на Косово в Ню Йорк. От 2011 до 2014 г. заема поста министър на европейската интеграция на Косово. Тя се отказва от депутатското си място в парламента на Косово, след като заема правителствения пост.
Биография.
Родена е на 10 октомври 1980 г. в град Подуево, Социалистическа автономна област Косово, СФРЮ. Още в младежките си години тя става преводач и водеща на големите западни новинарски издания в началото на войната в Косово. Бяга по време на войната в Косово и започва да се занимава с политика от 1999 г. Първоначално става говорител на АОК и член на Демократическата партия на Косово след създаването на партията в Косово след войната. Била е два мандата депутат.
От 18 октомври 2010 до 22 февруари 2011 г. заема поста временно изпълняващ длъжността министър на външните работи на Косово.
| 432,644 |
859,741 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859741
|
Кенес
|
Кенес или Кинез (, "Προάστιο", на катаревуса: "Προάστειον", "Проастион", до 1926 година "Κινέζ", "Кинез") е бивше село в Гърция, дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия, днес квартал на град Саръшабан.
География.
Кенес е разположен южно от Саръшабан, на надморска височина от 10 метра.
История.
В Османската империя.
В XIX век Кенес е село в Саръшабанска каза на Османската империя. На австро-унгарската военна карта е отбелязано като "Кенес" (Kenes). Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година "Кенесъ" е турско селище и в него живеят 475 турци.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години на XX век турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място са заселени гърци бежанци.
Българска статистика от 1941 година показва 625 жители.
От преброяването от 1961 година се води част от Саръшабан.
Жителите произвеждат тютюн, пшеница и боб.
| 432,645 |
859,744 | 237,767 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859744
|
Жулч
|
Жулч (; ) е село в Полша, разположено в община Ничаново, Гнезненски окръг, Великополското войводство.
В периода 1975 – 1998 г. селото административно принадлежи към Познанското войводство.
Населението към 31 март 2011 г. наброява 65 души.
В селото има имение със запазен господарски дом (дворец) от края на XIX век.
История.
Селото се споменава за първи път през 1423 г., когато е собственост на Ярослав и Kатерина.
Около втората половина на XV век жителите на селото започват да използват фамилното име "Золецски, Золецких" (в регистрите се срещат: Zoleczscy, Zoleckich и др.), т. е. хора от село Золц.
По-късно името еволюира и се превръща в "Жулецки" (на полски: Żołeczki, Żołeczski), а накрая в Жолецки (Żołecki).
Името на селото до края на XVII век в регистрите се появява главно под формата Золч (Zolcz).
През XVI век селото е разделено на две части: Велики Жулч (Żółcz Wielki (или Стари (Stary)) и Малки Жулч (Żółcz Mały).
Наименованието Жулч се появява за първи път около 1650 г.
Велики Жулч е бил разделен на около 6 – 7 парцела, които били собственост на дребни местни благородници. В регистрите фигурират имената например на Вавжинец Жолецки, наричан „Дригант“, Ян Жолецки, Войчех и Мачей Пшиборовски.
Малки Жулч пък е собственост например на Томаш и Ян Поклейковски, Томаш Скорбашевски, Марчин Юджески и Анна Смишевска и Миколай Жолецки.
От по-важните родове към началото на XVIII век тук се появяват Гуровски (1642 г.), Вегжиновски (1690 г.) и Анджей Томицки (1701 г.).
Около 1730 г. – синовете на Хризостом Гжибовски и Тереза Пруджинска: Станислав, Домициан и Войчех Мшислав.
Някои части на селото през 1743 г. принадлежат на Пьотр Сулински, женен за Анна Тиминецка, а други – на Павел Бойнски и Целмовски.
През 1775 г. в регистрите някои махали на селото са наречени на фамилното име на техния собственик: например „Хржановскщина“ е махалата на Павел Хржановски, която после била закупена от рода Мисловицки, а след това през 1788 г. от Мачей Миклашевски. Махалата „Гжибовшчина“ пък носи името си от рода Гжибовски.
През 1793 г. сънаследници на селото са Михал Трампчински, Юзеф Липски и Пьотр Глаубич Рокосовски.
След Третата подялба на Полско-литовската държава прусите вероятно сливат селото и за по-дълъг период от време то се намира в ръцете на германците като част от Кралство Прусия. По това време селото на немски се нарича Цолег или Цолец.
През 1885 г. Жулч е чифлик във Витковски повят с площ от 396 хектара. В края на XIX век чифликът е управляван от Йозеф Закжевич, а вероятно в началото на XX век там е построена господарска къща, собственост на рода Скожевски.
През 1926 г. Жулч е чифлик, част от село Чернеево с площ 388 хектара. Чистият доход от земята на чифлика възлиза на 1464 талера. Общата площ се е състояла от 376 хектара обработваема земя, 8 хектара ливади и пасища, 3 хектара пустеещи земи и 1 хектар водни площи. Собственик на управата на Чернеево е бил Зигмунт Скожевски, син на Витолд и Мария от княжеския род Радзивил. След Втората световна война чифликът е отнет и разпарчетосан от полската държавна хазна. На територията на бившето имение е създадено Държавно земеделско стопанство (ТКЗС), ликвидирано със закон след промените от 1989 – 1990 г.
| 432,648 |
859,749 | 125,859 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859749
|
Къща музей „Зофия и Вацлав Налковски“
|
Къщата музей Зофия и Вацлав Налковски (), наричана още „Къща над ливадите“, е културно-историческа институция във Воломин, Мазовско войводство. Експозицията е посветена на географа Вацлав Налковски и дъщеря му, писателката Зофия Налковска.
История.
Семейната къща на Зофия Налковска е построена през 1895 г. от бащата на писателката – Вацлав Налковски, географ и педагог, обществен и литературен журналист. Докато учи в Ягелонския университет в Краков, Налковски се сприятелява с архитекта Хенрик Константин Войчеховски, който го убеждава да се установи във Воломин.
Дървената къща се намира на малък пясъчен хълм, на границата между Воломин и Кобилка. Отделен е от натоварения асфалтов път във Варшава с поляна, от която е изписано името на имота и на автобиографичната книга на Зофия Налковска от 1925 г. „Къща над ливадите“ ("Dom nad łąkami").
В младостта на Зофия Налковска „Къщата над ливадите“ служи като литературен салон, който е посещаван от много видни личности – като Витолд Гомбрович, Ян Кот, Карол Шимановски и Тадеуш Бреза. Техните срещи, спорове и лекции допълват хуманистичното образование на Зофия Налковска, което се различава от приетите модели.
Къщата също е на упорита научна работа, която в бъдеще е от голямо значение за развитието на междувоенната полска география. В нея Вацлав Налковски пише книги, посветени на реформата на обучението по география в полското образование, вкл. „Очерк на методологията на географията“ и „Очерк на универсалната (рационална) география“. Работи и по книгата „Големият географски атлас“, заедно с Анджей Свиетоховски.
В нея Зофия Налковска пише книгите си „Любовта на Тереза Хенър“, „Граница“ и драмата „Женска къща“. Семейният дом става фон и тема на много произведения, но навлиза в литературата и е познат благодарение на повестта ѝ „Къща над ливадите“.
Таванът на къщата е използван от сестра ѝ Хана Налковска, завършила Академията за изящни изкуства във Варшава, за скулптурно ателие.
През 1937 г. поради липса на пари Вацлав Налковски продава къщата. По време на Втората световна война, въпреки тежките военни операции във Воломин, къщата оцелява. След края на войната в къщата живеят няколко семейства, като сградата не е поддържана, а градината е унищожена.
В края на 1980-те години започва ремонтът ѝ. Музеят Зофия и Вацлав Налковски е открит на на 29 октомври 1992 г. благодарение на участието на много хора и институции, свързани с тогавашните местни власти на Воломин, и благодарение на група почитатели на творчеството на Зофия Налковска.
Експозицията включва семейни снимки, оцелялата колекция от книги, карти, два бюста и пиано от Зофия Налковска. Петте стаи на приземния етаж, отворени за посетители, представят следващите периоди от живота, творчеството и обществената дейност на Зофия Налковска. В парка около къщата има явор, засаден от Вацлав Налковски.
| 432,650 |
859,751 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859751
|
Мария Вучкович
|
Мария Вучкович () е хърватска политичка и икономистка, член на партия Хърватска демократична общност. От 2019 г. е изпълняваща длъжността министър на земеделието на Хърватия.
Биография.
Родена е на 3 юли 1974 г. град Мостар, Социалистическа република Босна и Херцеговина, СФРЮ. През 1997 г. завършва Икономическия факултет на Загребския университет, а през 2002 г. завършва магистърската си степен там.
През 2012 г. е избрана за преподавател в Университета на Дубровник. През 2016 г. тя става съдебен експерт по финанси и счетоводство към Асоциацията на съдебните експерти и оценители на Хърватия.
От 1998 до 2000 г. работи в маркетинговия отдел на пристанището в град Плоче, от 2000 до 2002 г. е началник на търговския отдел, от 2002 до 2004 г. и от 2005 до 2009 г. е началник на търговския и финансов отдел за работа с петролни продукти.
От 2004 до 2005 г. е съветничка към Службата за международно икономическо сътрудничество на Министерството на външните и европейските въпроси на Хърватия. От 2009 г. до 2016 г. е заместник-управител на Дубровацко-Неретванска област. През 2016 г. става помощник-министър на регионалното развитие и фондовете на Европейския съюз на Хърватия. През същата година тя е назначена за държавен секретар в хърватското министерство на земеделието.
Вучкович заема портфейла на хърватски министър на земеделието в първия кабинет на Андрей Пленкович след преустройство на фона на скандал с недвижими имоти през юли 2019 г. Запазва ресора си във втория кабинет на Андрей Пленкович, сформиран след резултатите от парламентарните избори в Хърватия през 2020 г. Съставът на правителството е одобрен на 23 юли от хърватския парламент.
Личен живот.
Тя се омъжва и става майка на три деца.
| 432,651 |
859,753 | 259,141 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859753
|
Педро Луис де Борха Лансол де Романи
|
Педро Луис де Борха Лансол де Романѝ (, , Пиерлодовико/Пиерлуиджи Борджа; * 1472 - † 4 октомври 1511, Рим, Папска държава) е римокатолически кардинал, син на племенника на папа Александър VI.
Произход.
Той е син на Хофрè де Борха Лансол де Романѝ, барон на Вилалонга, и на Хуана де Монкада.
Има осем братя и сестри, сред коитоː
Има една природена сестраː
Биография.
Ранни години.
В началото на кариерата си става член на Ордена на хоспиталиерите. Когато се опитва да поеме контрола над предишната позиция на Ордена в Каталония през 1498 г., крал Фердинанд II Арагонски, чрез своя посланик в Рим, се опитва да отмени предишното му назначаване. Назначението му е отменено и той е назначен за приор на ордена в Санта Еуфемия дел Аройо.
Кардинал и епископ.
На 20 март 1500 г. папа Александър VI тайно назначава Педро Луис де Борха за кардинал дякон, но назначението не е обявено до следващата консистория на 28 септември. Той става кардинал дякон на Санта Мария ин Виа Лата.
Вече кардинал, Педро Луис де Борха е избран за архиепископ на Валенсия на 29 юли 1500 г. - пост, който заема до смъртта си, наследявайки брат си Хуан де Борха. Педро никога не е посещавал епархията си като архиепископ и от 29 август 1500 г. я управлява чрез своя прокуратор Гилем Рамон де Сентел.
Благодарение на влиянието на папа Александър VI Педро Луис де Борха получава позицията на губернатор на Сполето (10 август 1500 г.), губернатор на Баньореджо и абат-комендатор на цистерцианския манастир Валдиня и бенедиктинския манастир Свети Симплисиан в Милано. Под влиянието на Дердо Луис де Борха папата подписва була на 23 януари 1501 г., с която създава университет във Валенсия.
Когато Педро Луис де Борха пристига в Рим на 17 юни 1501 г., той е посрещнат на Пиаца дел Пополо от брат си Родриго де Борха, капитан на Палатинската гвардия .
След смъртта на Александър VI.
На 18 август 1503 г. папа Александър VI умира. Като кардинал-електор Педро Луис де Борха участва в папските конклави през септември и октомври 1503 г. Въпреки съпротивата на Борджия през октомври 1503 г. Юлий II (Джулиано дела Ровере) е избран за нов папа. Юлий II нарежда арестуването на Чезаре Борджия. На 20 декември 1503 г. кардинал Педро Луис де Борха, страхувайки се от арест, бяга от Рим за Неапол.
На 2 януари 1504 г. папа Юлий II моли Педро Луис де Борха да се върне в Рим и освобождава братовчед си Чезаре Борджия от ареста, за да може да се присъедини към него в Неапол през април. Няколко месеца по-късно се разпространяват слухове за смъртта на кардинала. На 3 февруари 1504 г. испанските монарси пишат на своя посланик в Рим с молба папата да не назначава нов архиепископ на Валенсия без предварително назначаване от испанския кралски двор. Слуховете за смъртта на Педро Луис де Борха не са потвърдени, а самият кардинал продължава да е в Неапол. През 1510 г. Педро Луис де Борха е назначен за архиерей на Санта Мария Маджоре.
В края на 1511 г., след като получава фалшива новина за смъртта на папа Юлий II, кардинал Педро Луис де Борха решава да се върне в Рим. Той умира по време на пътуването в резултат на падане от коня си на 4 октомври 1511 г. Погребан е в църквата Сан Пиетро а Майела в Рим.
| 432,652 |
859,758 | 214,133 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859758
|
Мартина Видаич
|
Мартина Видаич () е хърватска университетска преподавателка, поетеса и писателка на произведения в жанра лирика и социална драма.
Биография и творчество.
Родена е на 19 февруари 1986 г. в Задар, Хърватия, по това време в пределите на Социалистическа федеративна република Югославия. Завършва хърватски език и литература в Задарския университет. След дипломирането си преподава същата специалност в университета.
През 2011 г. печели наградата „Горан“ за млади поети до 30-годишна възраст за ръкописа на първия си поетичен сборник „Ерата на влечугите“ (""Era gmazova"), издаден по-късно същата година. През 2016 г. е издадена втората ѝ книга с поезия – „Тъмният човек Биргер“ ("Tamni čovjek Birger") – номинирана за наградата „Янко Полич Камов“.
Стиховете ѝ са преведени на английски, македонски, румънски, италиански, унгарски, словенски, немски и словашки език. Те са публикувани и в антологията за млада поезия „Хърватска млада лирика 2014“ ("Hrvatska mlada lirika 2014"), в хърватско-румънската антология за млада поезия „Ритуалът на щастливия човек – 18 млади хърватски поети“ ("Ritualul omului fericit – 18 poeti croati tineri"), както и в литературните списания „Кворум“, „Връзки“, „Сараевски тетрадки“, „Задарски преглед“ и др. От 2015 г. участва в международния проект „Версополис“, който обединява единайсет престижни поетични фестивала с цел популяризиране на обещаващи европейски поети чрез превод и гостуване.
През 2019 г. получава възстановената награда „Иван Горан Ковачич“ за стихосбирката си „Механика на цветния прашец“ ("Mehanika peluda"). Следващата ѝ стихосбирка „Площад, пазар, нож“ ("Trg, tržnica, nož") е удостоена с наградата „Янко Полич Камов“.
Освен поезия Видаич пише и проза. През 2019 г. е издаден първият ѝ роман „Анатомия на плъха“ ("Anatomija štakora"), последван през 2021 г. от отличения с наградата за литература на Европейския съюз „Дървеници“ ("Stjenice"). Той представя историята на млада архитектка, която губи съпруга си при автомобилна катастрофа. Виждайки няколко петънца кръв по кожата си, тя решава, че в апартамента ѝ има дървеници, запалва свещи, излиза от жилището си и тръгва да скита. И това става едно пътуване назад към самата себе си, към семейството си.
Мартина Видаич живее в Задар.
| 432,655 |
859,759 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859759
|
Tales Of Live Fire & Other Mysteries
|
Tales Of Live Fire & Other Mysteries („Приказки за жив огън и други мистерии“) е музикален сборник от албуми на проекта Кен Хенсли и Лайв Файър, компилаця от 5 компактдиска.
Траклист.
CD 1 aлбум, плод на три годишни усилия на Хенсли, в духа на класическите "Lady in Black" и "July Morning" на „Юрая Хийп“.
CD 2 записан, когато Кен е в най-добрата си кондиция. Това става на живо в залата „"La Caja Negra"“, в студиото на Las Cigarreras в Аликанте, Испания на 20 август 2012 г.
CD 3 и 4 записани през 2006 г. след сформирането групата „Кен Хенсли и Лайв Файър“, когато Хенсли предоставя своите многобройни умения с различни инструменти, заедно с норвежците Кен Ингверсен, Ейрикур Хауксон, Сид Рингсби и Уили Бендиксен.
CD 5 е с допълнен състав с Роберто Тиранти през 2013 г., който звучи близко до албумите на „Хийп“ "Return To Fantasy" и "Sweet Freedom".
| 432,656 |
859,763 | 50,340 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859763
|
Нидерландия Оупън
|
Нидерландия Оупън () е професионален турнир по тенис за мъже и жени, който се провежда в Нидерландия, играе се на открити клей кортове.
История.
От 1957 г. до 1973 г. турнирът се състои от състезания за мъже и за жени (сингъл, двойки, смесени двойки), но от 1975 г. нататък се провеждат само състезания за мъже сингъл и двойки.
Провежда се на три различни места в Нидерландия между 1957 и 2008 г. През 1967 г. не е организиран турнир.
| 432,657 |
859,765 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859765
|
Малка еднодневка
|
Малките еднодневки ("Cercobrachys minutus") са вид насекоми от семейство Caenidae. Разпространени са в Европа.
| 432,658 |
859,767 | 557 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859767
|
Мейо (пояснение)
|
Мейо може да се отнася за:
| 432,660 |
859,769 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859769
|
Марица Бодрожич
|
Марица Бодрожич () е хърватско-германска преводачка, сценаристка, поетеса и писателка. Пише на немски език. В България е издавана и като Марика Бодрожич.
Биография и творчество.
Марица Бодрожич е родена на 3 август 1973 г. в село Свиб, община Циста Прово, Далмация, СР Хърватия, СФР Югославия. До 10-годишна възраст е отгледана от дядо си в родното село. През 1983 г. се мести с родителите си в Хесен и посещава училище в Зулцбах, където учи немски език. Следва културна антропология, психоанализа и славистика в Гьоте университет Франкфурт на Майн във Франкфурт на Майн.
След дипломирането си работи като преводач от английски и хърватски на немски език. Пише есета, характеристики и рецензии за произведения на Назъм Хикмет, Ан Секстън, Робинсън Джефърс, Дубравка Угрешич, Данило Киш, Йосиф Бродски, Марина Цветаева и за двуезичието в творчеството на Елиас Канети и Владимир Набоков. Редовно провежда курсове по творческо писане в колежи и университети или е лектор от името на Гьоте-институт. Като гост-професор през 2011 г. е преподавала немска поезия от XX век и съвременна поезия в Дартмутския колеж в САЩ.
Първата ѝ книга, сборникът с разкази „Тито е мъртъв“, е издадена през 2002 г. В своето творчество активно застъпва темата за съвременната история на Хърватия, Хърватската война за независимост, съдбата на бежанците и културните връзки с родината.
През 2012 г. е издаден романът ѝ „Маса от черешово дърво и стари чувства“. Главната героиня на романа, Ариета Филипо, израства в Сараево, следва в Париж и живее в Берлин, защото войната в Югославия я лишава от родния дом и от близките. Тя носи със себе си стара маса от черешово дърво, която е наследила от баба си. В продължение на седем дни тя разглежда стари снимки и си припомня миналото, за да го приеме, да открие своя път към истината и да намери покой, за да продължи в настоящето. Романът получава положителни отзиви от критици и читатели, които го наричат „поетично произведение, което задълбочено изследва паметта и спомените“. Книгата получава наградата за литература на Европейския съюз за 2013 г., като тя е представителка на Германия.
За творчеството си получава много награди, наградата „Херман Ленц“ през 2001 г., наградата за инициатива за 2008 г., специалната награда за изявени нови автори за 2009 г., стипендията „Бруно Хек“, наградата на Лихтенщайн за 2011 г., наградата „ЛитераТур Норд“ и др.
Пише сценария и заедно с режисьорката Катя Гасер заснема през 2017 г. документалния филм „Картина на сърцето на паметта. Пътешествие из моята Хърватия“ ("Das Herzgemälde der Erinnerung. Eine Reise durch mein Kroatien"). През 2017 г. подписва Декларацията за общия език на хървати, сърби, бошняци и черногорци.
Марица Бодрожич живее в Берлин.
| 432,662 |
859,776 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859776
|
Свети Власий
|
Свети Власий може да се отнася за:
| 432,665 |
859,781 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859781
|
Кота Христова
|
Кота Христова Кузман Пупина Костойчинова е българска революционерка, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография.
Родена е в стружкото село Вевчани. Сгодява се за българския революционер Ставре Гогов. През април 1907 година Ставре отсяда в къщата на вуйчо си Търпе Шекутков в родното си село. Турците научават за това и редовна войска и башибозук от съседните села Октиси, Лабунища и Подгорци обсажда къщата. Ставре Гогов заедно с домакините си се сражава 20 часа в неравната битка, като годеницата му Кота минава през обсадата и им донася патрони и бомби. След свършването на куршумите Ставре Гогов се самоубива. С него загиват и Търпе Шекутков и брат му Кузман Шекутков. Снахата Андрица и тримата внуци на Кузман Шекутков са ранени. От аскера и башибозука загиват 27 души. Турците запалват къщата. След убийството на Ставре Гогов годеницата му Кота Христова убива предателя и се включва като байрактарка в четата на Стойчо Янкулов Торбичков от Подгорци.
След това в 1907 година Кота Христова е избрана от четниците за войвода и тя става войвода на Стружката околийска чета. С четата си Кота изнася две престрелки с османската жандармерия и голямо сражение над село Радожда, без да даде нито една жертва.
| 432,667 |
859,784 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859784
|
Кочоглар
|
Кочоглар (, "Константиния", до 1926 година "Κωτσογλάρ", "Коцоглар") е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Кочоглар е било разположено на 500 m надморска височина в Урвил североизточно от Кавала. Селото има три махали – Горна – северна, Средна и Долна – южна, на гръцки съответно Ано, Меси и Като Константиния.
История.
В Османската империя.
В XIX век Кочоглар е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. На австро-унгарската военна карта е отбелязано като "Коч Огулари" (Koč Ogullari). Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година "Качъ Уларъ (Кочъ Олари)" е турско селище и в него живеят 90 турци.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място са заселени 19 семейства гърци бежанци или 75 души. В 1926 година името му е сменено на "Константиния".
Българска статистика от 1941 година показва 80 жители.
Селото се разпада през 60-те години.
| 432,668 |
859,785 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859785
|
Куладжик
|
Куладжик (, "Пиргискос", до 1926 година "Κουλατζίκ", "Куладзик") е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Куладжик е било разположено на 500 m надморска височина в Урвил североизточно от Кавала.
История.
В Османската империя.
В XIX век Куладжик е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. На австро-унгарската военна карта е отбелязано като "Куладжик" (Kuladžik). Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година "Куладжикъ" е турско селище и в него живеят 100 турци.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място са заселени семейства гърци бежанци, или 29 души. В 1926 година името му е преведено на "Пиргискос". И турското, и гръцкото име означават "Куличка".
Българска статистика от 1941 година показва 178 жители.
Селото се разпада по време на Гражданската война (1946 – 1949).
| 432,669 |
859,786 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859786
|
Стоян Торбичков
|
Стоян (Стойчо) Янкулов Торбичков е български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Биография.
Роден е в стружкото село Подгорци. Влиза във ВМОРО и развива широка дейност в националноосвободителните борби на българите в Македония. Става войвода на селската чета от Подгорци през Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година, с която участва в сражението при местността Горица, Горна Дебърца.
След убийството на Ставре Гогов в 1907 година годеницата му Кота Христова се включва като байрактарка в четата на Торбичков.
| 432,670 |
859,788 | 24,678 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859788
|
Успение Богородично (Збъжди)
|
„Успение Богородично“ () е възрожденска православна църква в стружкото село Збъжди, Северна Македония. Църквата е под управлението на Дебърско-Кичевската епархия на Македонската православна църква. Тя е главната селска църква на Збъжди.
География.
Църквата е разположена в западния дял на селото и включва селските гробища.
История и архитектура.
Смята се, че храмът е построен в края на XIX век. Камбанарията е построена до църквата.
| 432,671 |
859,790 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859790
|
Кулчалар
|
Кулчалар (, "Ликия", до 1928 година "Κουλτσαλάρ", "Кулцалар") е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Кулчалар е било разположено на 660 m надморска височина в Урвил североизточно от Кавала.
История.
В Османската империя.
В XIX век Кулчалар е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. На австро-унгарската военна карта е отбелязано като "Кулчалар" (Kulčalar). Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година "Коджаларъ" е турско селище и в него живеят 125 турци.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място в селото ("Κιουλτζιλέρ") са заселени 5 семейства гърци бежанци, или 21 души. В 1928 година името му е преведено на "Ликия".
Българска статистика от 1941 година показва 57 жители.
Селото се разпада по време на Гражданската война (1946 – 1949) и жителите му се изселват в разположеното на север Платамонас (Оладжик).
| 432,672 |
859,791 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859791
|
Курудере (Кавалско)
|
Курудере или Куру дере (, "Ксериас", до 1926 година "Κουρού Δερέ", "Куру Дере") е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Курудере е било разположено на 660 m надморска височина в Урвил североизточно от Кавала.
История.
В Османската империя.
В XIX век е изцяло мюсюлманско село в Саръшабанска каза на Османската империя. На австро-унгарската военна карта е отбелязано като Коидере (Куридере) ("Kojidere (Kuridere"). Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година "Куру Дере" е турско селище и в него живеят 1560 турци.
Според гръцка статистика към 1911 година селото е изцяло мюсюлманско с 380 жители мюсюлмани.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. Селото пострадва от Балканските войни и според статистика от 1913 година има население от 431 души. През 20-те години на XX век турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място са заселени гърци бежанци, които в 1928 година са 142 семейства с 544 души, като селището е изцяло бежанско. В 1926 година името на селото е сменено на "Ксериас".
Българска статистика от 1941 година показва 900 жители.
Пред седемдесетте години започва изграждането на ново селище на 2 km на юг – Неос Ксериас и жителите на Курудере постепенно се преместват там.
| 432,673 |
859,793 | 294,865 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859793
|
Съмър Уел (фестивал)
|
„Съмър Уел“ ("Summer Well Festival") е международен музикален фестивал, провеждан всяка година, с изключение на 2020 г., през втория уикенд на август в Двореца „Щирбей“ в Буфтя, Румъния, окръг Илфов, на 20 km северозападно от центъра на Букурещ.
Първото издание на фестивала се провежда през 2011 г. През 2016 г. е номиниран за Европейските фестивални награди ("European Festival Awards)" в категорията „Най-добър средно голям фестивал“ (между 10 000 и 40 000 участници). Според проучване на IRES от същата година „Съмър Уел“ е третият най-популярен фестивал в страната.
Сред хедлайнерите на фестивала през годините са били "Arctic Monkeys", "The XX", The Chemical Brothers, Bastille, "Years & Years", "Florence and the Machine", "Yungblud", "Placebo", "Suede", "Fоаls", "Kasabian", "Nothing But Thieves", "Woodkid", "Jungle", и много други.
Фестивалът се провежда на няколко сцени и към 2024 г. заема обща площ от 25 хектара, в голямата си част гора.
Издания (2011 - 2022).
2011.
Първото издание на фестивала се провежда на 13 и 14 август 2011 г. Участват 10 групи. Хедлайнери на изданието са Interpol и "Plan B."
2012.
"Hurts" и "The Stone Roses" оглавяват афиша на второто издание на фестивала. Той е открит на 11 август, но приключва преждевременно – вторият фестивал ден е отменен поради лошо време и наводняване на сцената.
2013.
Третото издание се провежда на 10 и 11 август 2013 г. Сред артистите, които излизат на сцената, са "The XX", Suede, "The Vaccines". В близост до сцените са изградени зони за отдих и са разположени заведения за хранене и зони за най-различни занимания (вътрешни и открити) с програми, различни от музика.
2014.
Четвъртото издание на фестивала влиза в историята като първият напълно разпродаден фестивал за алтернативна музика в Румъния. "Placebo", Bastille, "The National", Джон Нюман, Том Одел, Майлс Кейн и The 1975 са сред групите и артистите, които свирят в Буфтя в двата фестивални дни – 9 и 10 август.
2015.
Петото издание на „Съмър Уел“ се провежда на 8 и 9 август 2015 г. Списъкът с изпълнители е оглавен от Kasabian, Foals, La Roux, "The Wombats", "Jungle".
2016.
The Chemical Brothers, The 1975, "Hurts", "Years & Years", "Neighborhood" са хедлайнери на шестото издание на „Съмър Уел“. То се провежда на 13 и 14 август 2016 г.
2017.
Седмото издание се провежда между 11 и 13 август 2017 г. и довежда в Буфтя Interpol, "Editors", "Birdy", "Glass Animals", "Nothing But Thieves" и др. Първият ден от фестивала, 11 юни, е открит с нощен пикник, когато Букурещкият симфоничен оркестър се качва на сцената и изпълнява песни от артистите, които публиката ще види на фестивалната сцена на 12 и 13 август.
2018.
Букурещкият симфоничен оркестър свири в откриващия ден и на следващото издание на фестивала през 2018 г., а афишът включва имената на "Justice", "Bastille", "The Kooks", "Kodaline", "Cigarettes After Sex", "Sofi Tukker" и много други. За първи път на територията му е разположена къмпинг зона и нова сцена ("Red Bull Music Stage"). Към дейностите от минали години са добавени няколко нови: симулатор „Тур дьо Франс“, оптични илюзии, кино на открито и др.
2019.
Деветото издание на фестивала се провежда между 9 и 11 август 2019 г. Сред големите имена в програмата отново са "The National", The 1975, "Jungle" и др. Изборът от странични дейности и изживявания за посетителите на фестивала става още по-голям с най-различни семинари, работилници, игри, арт изложби, добавена реалност и други артистични проекти .
2020.
Десетото издание на фестивала е отложено поради пандемията, а закупените билети остават валидни за следващата година.
2021.
Десетото издание на фестивала, обявен като "The Limited Edition", се провежда в четири дни от 12 до 15 август. Въпреки че първоначално достъпът до фестивала е ограничен до хора, представили сертификат за ваксиниране с пълната схема, впоследствие е решено да се разреши достъпа и на хора, които представят скорошен PCR тест (максимум 72 часа) или антигенен тест (максимум 24 часа). Фестивалният афиш включва имената на "Woodkid", "Balthazar", Modeselektor, "L'Imperatrice", "Lola Marsh", "Fatoumata Diawara" и местни изпълнители.
2022.
Единадесетото издание на „Съмър Уел“ се провежда между 12 и 14 август 2022 г. на 4 сцени , на които свирят повече от 30 изпълнители. Фестивалът е обявен за разпродаден на 2 юли 2022 г. – повече от месец преди събитието. Според организаторите броят на присъствалите е бил над 80 хил. души.
Британската група "Arctic Monkeys" прави своя дебют на фестивала, докато групи като "Nothing But Thieves", "Future Islands", "Jungle" се завръщат в Букурещ.
2023.
Изданието на фестивала за 2023 г. се провежда между 11 до 13 август. Florence + The Machine, Röyksopp, Yungblud, Saint Levant, Yellow Days и Biig Piig са сред големите имена в музикалната програма. Изграден е нов мост над голямото езеро в парка на Щирбей.
| 432,674 |
859,797 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859797
|
Флоекс
|
Томаш Дворжак (), известен и с артистичния си псевдоним Флоекс (Floex), е чешки композитор, кларинетист, продуцент, DJ и мултимедиен артист. Извън чешката музикална сцена името му се свързва най-вече с продукцията на независимото студио за разработване на видеоигри "Amanita Design".
Дворжак издава дебютния си албум "Pocustone" през 2001 г. под псевдонима Флоекс. През 2006 г. излиза втората игра от поредицата "Samorost", чиято музика е композирана от него. Както играта, така и саундтракът получават признание едновременно от публиката и от критиката. След "Samorost" Дворжак композира музиката на "Machinarium" (2009) на Amanita Design, обявена от "PC Gamer" за най-добър саундтрак на 2009 г. и включена в класацията на изданието на трийсетте най-добри саундтрака към видеоигри на всички времена.
Биография.
Дворжак е роден и живее в Прага. Започва да свири на кларинет в ранна детска възраст. Учи музика в Академията за сценични изкуства в Прага и в студиото за нови медии на Михаел Биелицки. През 1996 г. започва да композира електронна музика. В началото на века създава няколко мултимедийни арт инсталации на живо.
След саундтраците на Samorost 2 и Machinarium през 2011 г. издава втория си дългосвирещ албум – "Zorya", а през 2013 г. излиза съвместният му албум с Hidden Orchestra "Gone" (EP). За музиката на "Zorya" е отличен с две награди "Anděl" и е номиниран за няколко други.
Третата му съвместна работа с "Amanita Design" – "Samorost 3", излиза през 2016 г. и е последвана от албума "A Portrait of John Doe" (2018) – съвместен проект с Том Ходж и със Симфоничния оркестър на Пражкото радио. Дворжак записва заедно с Ходж и саундтрака към германско-чешката филмова копродукция "Je suis Karl (2021)." През 2023 г. излиза композираният от него саундтрак към играта "Shoulders of Giants" на "Moving Pieces Interactive."
Други произведения.
Видеоигри.
"Papetura OST" (2021)
"Shoulders of Giants OST" (2024)
| 432,677 |
859,800 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859800
|
Секелер
|
Секелер (, "Пондиас", старо "Ασπρόνερα", "Аспронера") е бивше село в Гърция, дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия, днес квартал на град Саръшабан.
География.
Секелер е разположен северно от центъра на Саръшабан, на надморска височина от 10 метра.
История.
В Османската империя.
В XIX век Секелер е село в Саръшабанска каза на Османската империя, което се е брояло към града.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години на XX век турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място са заселени гърци бежанци, които в 1928 година са 34 семейства с 95 души, като селището е изцяло бежанско. След това селището е преименувано на Аспронера, а непосредствено преди Втората световна война отново е преименувано на "Пондиас", тъй като жителите му са понтийски гърци.
Българска статистика от 1941 година показва 321 жители.
От преброяването от 1961 година се води част от Саръшабан.
Жителите произвеждат тютюн и жито.
| 432,678 |
859,802 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859802
|
Благородническа матрикула
|
Благороднически матрикули (известни също като "благороднически книги") са били официални указатели в Кралство Бавария, Кралство Саксония, Княжество Финландия, Херцогство Курландия и Семигалия, Австрийската империя, Руската империя, Кралство Швеция и Кралство Вюртемберг, водени от специални органи, в които се вписват всички благороднически родове в страната, за да бъдат признати за такива. Благородническите матрикули (регистри) имат за цел да предотвратят узурпирането на благородството от неблагородници.
Във Финландия и Кралство Швеция тези регистри са се съхранявали (и все още се съхраняват) от "Рицарския дом" на съответната страна, в Австро-Унгарската империя са се водили два отделни списъка – за австрийската част е бил отговорен Благородническият архив към Министерството на вътрешните работи във Виена, а за унгарската част е отговаряло Министерството по унгарските въпроси също във Виена. В Руската империя регистрите се наричали "дворянски родословни книги" и били водени от предводителите на дворянството, и се съхранявали в специална служба във всяка губерния, наречена "Земство." В Кралство Прусия (където няколко опита за завеждане на такива регистри се провалят) за въпросите по благородничеството е отговорно Хералдическото ведомство.
| 432,679 |
859,803 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859803
|
Сепетчилер
|
Сепетчилер (, "Калатас", до 1926 година "Σεπετσιλέρ", "Сепечелер") е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Сепетчилер е било разположено на 660 m надморска височина в Урвил, на 4 km източно от Платамонас (Оладжак).
История.
В Османската империя.
В XIX век Сепетчилер е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. На австро-унгарската военна карта е отбелязано като "Сепетчилер" (Sepetčiler). Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година "Сепетчилеръ" е турско селище и в него живеят 130 турци.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място в селото ("Σεπετδζιλέρ") са заселени 17 семейства гърци бежанци, или 63 души. В 1926 година името му е сменено на "Калатас".
Българска статистика от 1941 година показва 75 жители.
Селото се разпада по време на Гражданската война (1946 – 1949).
| 432,680 |
859,804 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859804
|
Тойлар
|
Тойлар (, "Перистереон", до 1926 година "Τοϊλάρ", "Тойлар") е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Тойлар е било разположено на 2 km източно от Хрисохори (Органджилар), на десния бряг на Места (Нестос).
История.
В Османската империя.
В XIX век Тойлар е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. На австро-унгарската военна карта е отбелязано като "Тойлар" (Tojlar). Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година "Тунлеръ" е турско селище и в него живеят 75 турци.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място в селото ("Τοϊλάρ") са заселени 26 семейства гърци бежанци, или 204 души. В 1926 година името му е сменено на "Перистереон".
Българска статистика от 1941 година показва 266 жители.
Селото се разпада поради мелиоративните дейности в района и жителите му се изселват в Неа Кария.
| 432,681 |
859,805 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859805
|
Кьоселер Баля
|
Кьоселер Баля (, "Катохори", катаревуса: "Κατωχώριον", "Катохорион" до 1926 година " Κιοσελέρ Μπαλιά", "Кьоселер Баля") е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Кьоселер Баля е било разположено в Урвил на 500 m надморска височина, югозападно от Платамонас (Оладжак).
История.
В Османската империя.
В XIX век Кьоселер Баля е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. На австро-унгарската военна карта е отбелязано заедно с Кьоселер Зеир (Анохори) като "Кьоселер" (Kjoseler). Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година "Кьоселеръ Бааля" е турско селище и в него живеят 75 турци.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място в селото ("Κάτω Κιοσελέρ") са заселени 21 семейства гърци бежанци, или 81 души. В 1926 година името му е сменено на "Катохори".
Българска статистика от 1941 година показва 106 жители.
Селото се разпада в Гражданската война (1946 – 1949). След нея част от жителите му се връщат, но после отново го напускат.
| 432,682 |
859,808 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859808
|
Кьоселер Зеир
|
Кьоселер Зеир (, "Анохори", катаревуса: "Ανωχώριον", "Анохорион" до 1926 година "Κιοσελέρ Ζεΐρ", "Кьоселер Зеир") е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Кьоселер Зеир е било разположено в Урвил на 600 m надморска височина, западно от Платамонас (Оладжак).
История.
В Османската империя.
В XIX век Кьоселер Зеир е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. На австро-унгарската военна карта е отбелязано заедно с Кьоселер Баля (Катохори) като "Кьоселер" (Kjoseler). Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година "Кьоселеръ Изиръ" е турско селище и в него живеят 90 турци.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и на негово място в селото ("Άνω Κιοσελέρ") са заселени 30 семейства гърци бежанци и,ли 123 души. В 1926 година името му е сменено на "Анохори".
Българска статистика от 1941 година показва 111 жители.
Селото се разпада в Гражданската война (1946 – 1949).
| 432,683 |
859,818 | 125,859 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859818
|
Нуне Саркисян
|
Нуне Саркисян () е арменска изкуствоведка, писателка, авторка на детска литература. Тя е съпруга на бившия президент на Република Армения Армен Саркисян.
Биография и творчество.
Нуне Саркисян е родена на 26 март 1954 г. в Ереван, Арменска ССР, СССР, в семейството на журналист и учителка. Завършва държавно средно училище. Следва романо-германски езици и немска филология в Ереванския държавен университет. След дипломирането си работи в Ереванския институт за древни ръкописи „Месроп Мащоц“.
През 1978 г. се омъжва за Армен Саркисян – професор по физика, с когото имат двама сина. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. напуска Армения със семейството си, след което се установява в Лондон, където съпругът ѝ преподава теоретична физика в университетите в Кеймбридж и Лондон. Получава магистърска степен по изкуство от Голдсмитс Колидж на Лондонския университет. След дипломирането си продължава да учи рисуване в Уестминстърския колеж в Лондон.
От ранните си университетски години пише статии и рецензии за съвременно изкуство, култура, музикални дейци, които са публикувани в Армения, САЩ и различни европейски страни. Организира множество изложби, както и концерти на класическа музика в различни концертни зали.
Авторка е на множество детски книги за деца от 3 до 13 години, които са публикувани на арменски, руски и английски, както и на арменските диалекти. Някои от приказките ѝ са адаптирани в куклени и балетни представления.
На 4 ноември 1996 г. съпругът ѝ Армен Саркисян заема поста министър-председател на Армения, на който остава в продължение на пет месеца. Оттогава Нуне Саркисян участва активно в политическия живот на Армения. На 9 април 2018 г. Армен Саркисян става президент на Република Армения, а тя става четвъртата първа дама на Армения.
На 25 юли 2018 г. е наградена с Орден за заслуги от Италианската република. Назначена е през 2019 г. за омбудсман за децата от УНИЦЕФ.
Произведения.
Детска литература
| 432,685 |
859,821 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859821
|
Анатоли Бугорски
|
Анатоли Петрович Бугорски () е бивш съветски и руски физик. Става известен с това, че оцелява след инцидент през 1978 г., когато високоенергиен протонен сноп от ускорител на частици преминава през главата му.
Инцидент.
Изследовател в Института за физика на високите енергии () в Протвино, РСФСР, Анатоли Бугорски работи с най-големия ускорител на частици в Съветския съюз – синхротрона U-70. На 13 юли 1978 г. Бугорски проверява неизправно оборудване. Надвесва се над апаратурата, поставяйки главата си на пътя на протонния лъч от 76 GeV. Съобщава се, че вижда светлина, „по-ярка от хиляди слънца“, но не усеща никаква болка. Лъчът преминава през задната част на главата му, тилната и темпоралната част на мозъка му, лявото средно ухо и излиза през лявата страна на носа му. Засегнатите части на главата му са получили локална доза от 200 000 до 300 000 R (2000 до 3000 Sv). Бугорски разбира сериозността на случилото се, но продължава да работи по неизправното оборудване и първоначално предпочита да не казва на никого за случилото се.
Последици.
Лявата половина на лицето на Бугорски се подува силно и през следващите няколко дни кожата започва да се бели, разкривайки пътя на протонния лъч през части от лицето му, костта му и мозъчната тъкан. Тъй като се смята, че е получил далеч над фаталната доза радиация, Бугорски е отведен в клиника в Москва, където лекарите да наблюдават настъпващите последици и вероятната му смърт. Въпреки инцидента Бугорски оцелява, завършва докторската си степен и продължава да работи като физик на елементарните частици. Интелектуалният му капацитет остава незасегнат от случилото се, но умората от мисловната дейност се увеличава значително. Бугорски губи слуха в лявото ухо. Лявата половина на лицето му е парализирана поради разрушаване на нервните окончания. Получава епилептични кризи.
Бугорски продължава да работи като физик в Института по физика на високите енергии, където заема длъжността координатор на физическите експерименти.
Заради политиката на Съветския съюз по запазване в тайна информацията, свързана с ядрена енергетика и ядрени инциденти, Бугорски не говори публично за инцидента повече от десетилетие. Той продължава да посещава Московската радиационна клиника два пъти годишно за прегледи и за срещи с други потърпевши от ядрени инциденти.
През 1996 г. Бугорски кандидатства, за да може да получи безплатни лекарства за епилепсия, но кандидатурата му бива отхвърлена. Бугорски проявява интерес да бъде изследван от западни изследователи, но няма финансовата възможност да напусне Протвино.
Личен живот.
Бугорски е женен за Вера Николаевна. Има син на име Петър.
| 432,686 |
859,823 | 249,543 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859823
|
Средец (кафене)
|
Кафене „Средец“, известно и като „Якобинският клуб“, е литературно кафене в София през 30-те и началото на 40-те години на XX век, посещавано най-вече от леви писатели. Държи се от Туше Чопов, сестрин син на Гоце Делчев.
Намира се в средата на градския център – между Народния театър, който е срещу него, Земеделската банка и известния „Юнион клуб“ (посещаван от министри, адвокати, банкери и пр.), който е зад гърба му. Помещава се в малка къща на днешната улица „Иван Вазов“ (тогава „Вълкович“) № 6. Къщата е построена през 1885 година за Петър Ангелов по проект на австрийския архитект Петер Паул Бранг.
Туше Чопов отваря кафенето след завръщането си в България (1931) от изгнание, наложено му от властите. Кафенето е обширно, състои се от коридорче и две свързани помежду си помещения, между които е разположена билярдна маса. Съдържателят кукушанец Туше Чопов има свой ъгъл, посещават го македонски комити, сред които Павел Шатев, Перо Шанданов, Туше Делииванов, Шакир, Милан Ангелов и други. Кафеджията е арменец, Хачик, бежанец от Турция, който при нужда поема и ръководството на кафенето, а един старец арменец помага по малко, оцелявайки благодарение на Туше Чопов.
В източното помещение се събират т.нар. „стари“ – Гьончо Белев, Тодор Павлов и Никола Ланков си имат маси, а посетители на тази част са Сава Гановски, Ангел Тодоров, Жак Натан, Марко Марчевски, Димко Ризов, Наум Чилев, Христо Радевски, Мария Грубешлиева, Димитър Хаджилиев и други. В западното се срещат „младите“ – Николай Шмиргела, Коле Неделковски, Антон Попов, Атанас Романов, Богомил Райнов, Александър Геров, Александър Вутимски, Михаил Сматракалев, Камен Калчев и много други. Някои от тях членуват в Македонския литературен кръжок. Между двете групи всъщност няма рязка възрастова граница, някои от „младите“ са по-възрастни от „старите“. Никола Вапцаров е приеман и в двете части на кафенето, но любимото му място е при билярдната маса, между двете групи. В „Средец“ се провежда „конкурсът“ за корицата на неговите „Моторни песни“, обсъжда се как да мине през цензурата, в това кафене той най-напред показва отпечатаната книжка и донася подписани екземпляри. Вапцаров е много близък с Туше Чопов, много пъти като нелегален той спи у Чопови.
В по-късните спомени на посетителите се очертава различното им възприемане на кафенето. „Старите“ описват кафене „Средец“ най-вече като политически клуб, където обсъждат политиката, икономическите проблеми, а „понякога“ разговарят за литература. За „младите“ кафенето е най-вече литературен клуб, където усвояват знания, анализират литературната преса и литературните събития, обсъждат бъдещи книги, водят разгорещени спорове, играят моникс и белот. За тях кафенето е изпълнено с много повече конспирация и агенти (в „Средец“ идват и агенти, но ги знаят). И за двете групи двете части на заведението са силно разграничени, но все пак понякога влизат в контакт и дискусии.
Кафенето е затворено вероятно около 1942 – 1943 година. След Деветосептемврийския преврат е използвано за склад, а по-късно за клуб на тъй наречените активни борци против фашизма и капитализма. След падането на комунистическия режим (1989) някогашното кафене „Средец“ става клуб „Синият лъв“, средище на новите общественици, а след това претърпява и други промени.
| 432,687 |
859,824 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859824
|
Таня Файон
|
Таня Анна Файон () е словенска политичка, председателка на партия „Социални демократи“. През 2009 – 2022 г. е евродепутатка от Словения в Европейския парламент, член на Партията на европейските социалисти. От 1 юни 2022 г. тя е министър на външните и европейските въпроси в правителството на министър-председателя Роберт Голоб. Владее словенски, английски, немски, френски и сърбохърватски език.
Биография.
Родена е на 9 май 1971 г. в град Любляна, Социалистическа република Словения, СФРЮ. Завършва журналистика във Факултета по политически и социални науки на Люблянския университет. През 2005 г. получава магистърска степен по наука и международна политика от колежа по интердисциплинарни изследвания на Парижкия университет.
От 1991 до 1995 г. работи като журналист и помощник-редактор в „Радио Глас Любляна“. През 1993 г. е репортерка и журналистка за словенския всекидневник „Република“. От 1995 до 2001 г. работи за „РТВ Словения“ като местен журналист, а от 2001 до 2009 г. като кореспондент на „РТВ Словения“ в Брюксел. От 1995 до 2001 г. е репортерка на Си Ен Ен. Тя обхваща въпроси от политиката до икономиката и бизнеса в различни страни от Европейския съюз, особено в Белгия, Холандия, Люксембург и Франция.
През 2009 г. тя е избрана за евродепутат от Словения в Европейския парламент от листата на партия „Социални демократи“, свързана с Прогресивният алианс на социалистите и демократите. Била е вицепрезидент на делегацията на Европейския парламент с Хърватия до членството на Хърватия в Европейския съюз и член на Комисията за организирана престъпност, корупция и пране на пари.
Тя става пълноправен член на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, заместник-член на Комисията по транспорт и туризъм и съвместен член на делегацията на Европейския съюз и Съединените американски щати. Тя също така служи като заместник-член на Делегацията за връзки с Албания, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора и Косово и е докладчик по процеса на либерализиране на визовия режим за Западните Балкани.
В допълнение към задълженията си в борда Файон е заместник-председател на Интергрупата за медиите на Европейския парламент, отговаряща за наблюдението на свободата на печата в Европа. Тя също така е член на интергрупата на Европейския парламент за почтеност (прозрачност, борба с корупцията и организираната престъпност), интергрупата на Европейския парламент за правата на ЛГБТ и групата на евродепутатите срещу рака.
Значително допринася гражданите на Албания да получат правото свободно да пътуват до Шенгенското пространство на ЕС без визи. В нейна чест през декември 2010 г. в Тирана, столицата на Албания, е открито кафене на име „Таня Файон“. Това повлиява на Босна и Херцеговина и Молдова да получат свободата на движение в Шенген.
В края на 2014 г. двете основни политически групи в Европейския парламент се споразумяват с избрания тогава председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер Файон да бъде член на Европейската комисия от Словения. По-късно обаче словенското правителство обявява, че ще номинира Виолета Булц за позицията на еврокомисар в Комисията Юнкер вместо Аленка Братушек.
След изборите през 2019 г. тя е част от многопартийна работна група, отговаряща за изготвянето на петгодишната работна програма на Европейския парламент относно върховенството на закона, границите и миграцията.
След няколкомесечни протести и обявяване от страна на опозиционните партии на бойкот на парламентарните избори в Сърбия през 2020 г., като председател на делегацията за връзки със Сърбия, тя е сред ключовите фигури в междупартийния диалог, с посредничеството на ЕП.
По-късно тя ръководи словенската делегация в политическата група Прогресивен съюз на социалистите и демократите. Тя е автор на няколко документални филма, включително "Възходът на крайната десница в Европа", "Човешки трагедии на прага на Европа" и "Конституцията на Европейския съюз".
| 432,688 |
859,827 | 125,859 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859827
|
Забел Асадур
|
Забел Асадур () е османска арменска журналистка, просветителка, педагог, издателка, поетеса и писателка на произведения в жанра лирика, социална драма и публицистика. Пише под псевдонима Сибил ().
Биография и творчество.
Забел Асадур, с рождено име Забел Ханджиян, е родена на 23 юли 1863 г. в квартал Юскюдар, Константинопол, Османска империя. Учи в Джемаранския лицей в Юскюдар, който завършва през 1879 г.
Тя е една от основателките на Националната арменска асоциация, която работи и съдейства за поддържане и функциониране на арменските девически училища в населените с арменци области на Османската империя. През 1879 г. пише учебника „Практическа граматика на съвременния свят“, който е преиздаван многократно. Пише също много статии за образованието и педагогиката, както и стихотворения за деца.
През 1881 г. се омъжва за адвоката Гарабед Тонелян и заедно обикалят провинцията, за да основават девически училища, както и да предоставят стипендии на способни арменски девойки. Тя работи като учителка в тях, а след това в Константинопол. През 1900 г. съпругът ѝ умира. През 1901 г. се омъжва за писателя, журналиста и интелектуалец Хрант Асадур, с когото има дълго литературно и национално партньорство. Заедно подготвят поредица от учебници, наречени „Музей на арменския език, граматика и литературни четения“, които служат за арменското възпитание на младото поколение в продължение на четвърт век.
Писателят и политически деец Григор Зохраб, заедно с Хрант Асадур и Сибил възстановяват литературното издание „Масис“, което става притегателен център на редица арменски творци. В изданието тя публикува портрети на много известни арменски литературни фигури. Статиите са събрани и публикувани през 1921 г. в книгата „Профили“. По време на Арменския геноцид тя не се откъсва от обществения живот и внимателно следи литературния и културния живот в Арменска съветска социалистическа република Съветска Армения.
Най-известна е със своите литературни произведения. През 1880-те публикува стиховете си в „Масис“ и „Хайреник“. През 1891 г. е издаден романа ѝ „Сърцето на момиче“ (Աղջկան մը սիրտը), а през 1902 г. стихосбирката ѝ „Отражения“ (Ցոլքեր) с предимно романтични и патриотични стихотворения. Пише също разкази за жени и пиеси, като от пиесите ѝ най-известна е „Булката“ (Հարսը).
Забел Асадур умира на 19 юни 1934 г. в Истанбул, Турция. Погребана е в арменското гробище „Шишли“ на Истанбул.
| 432,690 |
859,829 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859829
|
Хайкануш Марк
|
Хайкануш Марк () е арменска писателка феминистка, поетеса, журналистка публицистичка и обществена фигура. Пише и става известна под псевдонима Хайкануш Марк, за който взема първата сричка от името на баща си след приемането на Закона за фамилните имена в Турция през 1934 г.
Биография и творчество.
Хайкануш Марк, с рождено име Айкануш Маргар Топузян, е родена на 14 февруари 1883 г. в квартала „Аяспаша“ на Константинопол, Османска империя, в семейството на Маргар Топузян. Учи в Начално и средно училище „Есаян“ в квартал „Бейоглу“ на Истанбул.
След завършване на средното си образование през 1898 г. работи като помощник-учител в сиропиталището на арменската болница „Едикуле“ в продължение на четири години. Същевременно взема частни уроци по арменски език при литературния експерт Акоб Гурген. След това тя преподава осем години в девическата гимназия „Никогосян“.
Първата ѝ статия е публикувана арменско-турско периодично издание "Manzûme-i Efkâr", след което получава предложения за сътрудничество от периодични издания като "Pürag", "Hanrakidag", "Püzantion" и "Panaser".
През 1903 г., преди да навърши 20 години, получава втора награда в конкурс за поезия от литературния вестник „Масис“. Същата година е публикуван и първият ѝ роман „Душа на момиче“ ("Աղջկան մը հոգին"). Омъжва се за редакционния директор на "Manzûme-i Efkâr" Вахан Тошигян.
През 1905 г. тя започва да редактира базираното в Константинопол женско арменско списание „Цвете“, като се стреми авторите да са предимно жени. Списанието прекратява дейността си през 1907 г., когато тя последва съпруга си в Смирна, където той редактира местните издания „Зора“ и „Ориент“, а тя завежда дамската им секция.
Двойката се завръща в Константинопол през 1909 г., където тя развива широка обществена дейност. Става секретар на арменската компания „Азганвер“, а после заема същата длъжност в Асоциациите на арменските жени, Националния комитет за болнична подкрепа и на др. Работи усилено по разкриването на арменски училища в провинцията и осигуряването на момичета.
През 1919 г. тя започва да издава двуседмичното феминистко списание „Арменска жена“, което е по-малко феминистко от другите ѝ предишни публикации. Списанието е закрито през 1932 г. от турското правителство, тъй като арменците са обвинени в подкрепа на „враговете на турците“ и подкрепа на съюзниците през годините след Първата световна война. През този период, през 1921 г. е издадена стихосбирката ѝ „Моменти на мързел“.
През 1936 г. тя работи във вестник „Нор Лур“, издаван от съпруга ѝ, като ръководи женската му секция. Сътрудничи с периодичните издания „Бюракн“, „Зов на Армения“, „Млад арменец“. През 1954 г., за нейната 50-годишнина, е издаден сборникът ѝ с поетическо-публицистични произведения: „Хайкануш Марк. „Живот и работа“.
Заедно с арменските писателки като Србухи Тусаб, Забел Асадур и Забел Йесаян, Хайкануш Мар има значителен принос за интелектуалното наследство на истанбулските арменци. Като публицист става авторка на произведения и публикации, които разкриват емоционалния свят на арменката и допринасят за движението на арменските жени и защитата на техните права.
През последните години от живота ѝ здравето ѝ се влошава и се лекува в Народната болница в Истанбул. Хайкануш Марк умира на 7 март 1966 г. в Истанбул, Турция. Погребана е в арменското гробище „Шишли“ на Истанбул. Тя завещава всичките си вещи на манастира „Светия Кръст“.
| 432,691 |
859,831 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859831
|
Григорис Варфис
|
Григорис Варфис () е гръцки политик .
Биография.
Варфис е роден на 2 януари 1927 г. в Атина, Гърция.
През втората половина на 1983 г. Варфис е председател на Съвета на Европейския съюз.
По-късно е член на Европейския парламент (ЕП) от 24 юли 1984 г. до 5 януари 1985 г., където представлява интересите на Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК). След това, до 1989 г. той е еврокомисар по връзките с Европейския парламент за регионалните политики (1985 г.) и за защита на потребителите (1986 до 1989 г.) в първата Комисия на Жак Делор.
Умира на 10 септември 2017 г. на 90-годишна възраст.
| 432,692 |
859,832 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859832
|
Йоргос Контогеоргис
|
Йоргос Контогеоргис () е гръцки икономист, който става държавен служител и политик. Той изиграва решаваща роля в планирането и присъединяването на Гърция към Европейската икономическа общност (ЕИО) през 1981 г. и става първият европейски комисар на Гърция.
Биография.
Роден на 21 ноември 1912 г. на остров Тинос, Контогеоргис учи икономика във Висшето училище по икономика и бизнес в Атина и получава магистърска степен в Съединените щати. Той се присъединява към гръцката държавна служба, като се издига до генерален директор на Министерството на търговията, но подава оставка от този пост, когато гръцката военна хунта поема властта след преврат през 1967 г. Когато гражданското управление е възстановено през 1974 г., министър-председателят Константинос Караманлис назначава Контогеоргис за заместник-министър на координацията и планирането.
На изборите през 1977 г. Контогеоргис е избран в гръцкия парламент като кандидат от партията „Нова демокрация“ на Караманлис. През 1979 г. Контогеоргис е един от подписалите договора, с който Гърция се присъединява към ЕИО, а през май 1980 г. новият министър-председател Джордж Ралис назначава Контогеоргис в своя кабинет като министър без портфейл, отговарящ за отношенията с ЕИО.
През януари 1981 г. Контогеоргис поема длъжността европейски комисар по транспорта, рибарството и туризма в Комисията на Торн. Той заема този пост до встъпването в длъжност на следващата Комисия в началото на 1985 г. По-късно той служи за два кратки периода като министър на националната икономика и туризма на Гърция, в края на 1989 г. и началото на 1990 г.
| 432,693 |
859,839 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859839
|
Леонор Гевеслер
|
Леонор Гевеслер () е австрийска политичка от партия „Зелените – Зелена алтернатива“ и бивша екоактивистка. От 2014 до 2019 г. е била главен изпълнителен директор на еколожката организация "Global 2000". От януари 2020 г. е министър по опазването на климата, околната среда, енергетиката, мобилността, иновациите и технологиите на Австрия (във второто правителство на Себастиан Курц, правителството на Александер Шаленберг и правителството на Карл Нехамер).
Биография.
Родена е на 15 септември 1977 г. във Грац, Австрия. Завършва основно образование в училището в Санкт Марейн близо до Грац и учи Федералната гимназия по икономика в Грац. Получава бакалавърска степен по политически науки с фокус върху международното развитие във Виенския университет. Постъпва на работа като офис мениджър на областния съвет в окръг Нойбау (седми окръг на Виена). Там тя се занимава с устойчиво градско развитие и гражданско участие. През 2008 г. основава Зелената европейска фондация ("GEF") в Брюксел (политическа фондация на ЕС, финансирана от Европейския парламент), на която е директор до 2014 г.
През юни 2014 г. започва работа в организацията за опазване на околната среда "Global 2000" във Виена и като политически главен изпълнителен директор е до 2019 г. Тя отговаря за областите на кампаниите, устойчивостта и връзките с обществеността. Бори се за запазването на конституционната разпоредба за всеобхватна защита на околната среда и призовава за селскостопанска политика, която да отдалечи в Австрия и Европа от зависимостта от химично-синтетични пръскания. Била е ръководител на европейската гражданска инициатива "Stop Glyphosate" (за спиране на използването на глифозат). Взима участие в протести срещу производството на електроенергия от въглища в Австрия и срещу атомната електроцентрала „Моховце“ в Словакия. През 2017 г. тя и "Global 2000" подкрепят петицията срещу търговските споразумения "CETA" и ТПТИ, който е подписана от 562 552 граждани на Австрия.
Била е член на консултативния съвет на Зелената образователна работилница в Австрия и член на общото събрание на фондация „Хайнрих Бьол“ в Германия (2009 – 2018). Работила е и за международната неправителствена организация „Приятели на Земята“ за Европа. Поради несъвместимостта на политическа длъжност с роля в "Global 2000" тя се разделя с организацията за защита на околната среда в средата на юни 2019 г.
На парламентарните избори в Австрия през 2019 г. тя е избрана за депутат от листата на „Зелените – Зелена алтернатива“ в Националния съвет на Австрия, след като е втора в листата от федерална провинция Горна Австрия. През същата година тя е част от екипа за проучване и преговори на „Зелените“ при формирането на правителство в Австрия с Австрийската народна партия. На 7 януари 2020 г. полага клетва като федерален министър на транспорта, иновациите и технологиите във второто правителство на Себастиан Курц. След като планираните промени в отговорностите в Закона за федералните министерства от 1986 г. се прилагат от тюркоазено-зеленото правителство, тя отново полага клетва като федерален министър по опазването на климата, околната среда, енергетиката, мобилността, иновациите и технологиите на 29 януари. На 24 юни 2022 г. е избрана за нов заместник на федералния говорител Вернер Коглер в разширения федерален изпълнителен съвет на „Зелените“, като наследява тази позиция от Нина Томазели.
Леонор Гевеслер заявява намеренията си да намали зависимостта на Австрия от руския газ. През август 2023 г. като министър тя успява да отчете най-ниските емисии на парникови газове от началото на изчисленията им през 1990 г.
| 432,695 |
859,841 | 240,800 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859841
|
Паметник на Мильо Лудия
|
Паметникът на Мильо Лудия се намира в град Пловдив на мястото, на което през 1924 г. са открити изящни мраморни колони, остатък от главния вход на античния стадион.
Считаният за талисман на града, известен като пловдивски бохем, зевзек и добра, усмихната душа, Мильо е роден през 1920 или 1922 г. Знае се обаче, че е бил много умен човек, говорещ няколко езика. За причините, поради които започва да му „хлопа дъската“, са разпространени редица легенди.
Според една от тях това е следствие от много четене на книги, а друга легенда гласи, че горкият Миньо се е разболял от менингит. Боледуването го довело до състояние на неадекватност. Казват, че от тогава заживял на улицата, но всички се удивлявали на това, че въпреки това винаги той бил спретнат, чист и изгладен, винаги носел каскет. Други са на мнение, че причината за състоянието му е редовният побой, нанасян от чичо му, който се „грижел“ за него след смъртта на родителите на момчето. Има версии за нанасян побой, получен от милицията в ареста, където също е бил жестоко бит.
Мильо Лудия почива около 1973 г. в къща на ул. „Теодосий Търновски“, където е прибран на топло от една милостива жена, но въпреки това вече бил премръзнал. Жената разказва как през последните години от живота на човека дрехите му станали много прокъсани, а хората, които се смилявали над него, за да му помогнат, намалели в значителна степен.
Михаил Димитров Тодоров е истинското име на Мильо. Средствата за направата на паметника са дарение от Джордж Лазаров, лекар, работил дълги години в САЩ. Др. Георги „Джордж“ Лазаров е съученик на загиналия в концлагер музикант Сашо Сладура и е български мигрант в град Балтимор.
| 432,696 |
859,843 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859843
|
Юдит Варга
|
Юдит Варга () е унгарска юристка и политичка, член на партия „Фидес“. От 2022 до 2024 г. е депутатка в Държавното събрание на Унгария. Била е министър на правосъдието на Унгария (2019 – 2023), държавен секретар на Унгария по въпросите на Европейския съюз в кабинета на министър-председателя на Унгария (2018 – 2019)
Биография.
Родена е на 10 септември 1980 г. в град Мишколц, Унгарска народна република. От 1993 до 1999 г. учи в Аваската гимназия в Мишколц. През 1999 г. постъпва във Факултета по политически науки и право на Мишколцкия университет, а през 2002 – 2004 г. получава републиканска стипендия. През 2003 г. тя получава стипендия за студентска инициатива „Еразъм“ от Университета за приложни науки Нюртинген-Гайслинген в провинция Баден-Вюртемберг, Германия. През 2001 – 2004 г. тя е капитан на университетския баскетболен отбор от втора дивизия на лигата ("NB I.B"). През 2004 г. завършва с отличие Факултета по политически науки и право на Мишколцкия университет. От 2005 до 2009 г. участва в концертната група на Будапещенския университет. През 2009 г. издъжа квалификационен изпит за адвокат.
От септември 2004 до октомври 2005 г. стажува в адвокатската кантора „Фрешфилдс Брукхаус Дерингер“ в Будапеща, от ноември 2005 до август 2006 г. в "Hogan & Hartson" в Будапеща, а от септември 2006 г. до август 2009 г. в Окръжния съд на Будапеща и Централния окръжен съд на Пеща. От август 2009 г. тя работи като политически съветник на евродепутати, в кабинетите на Янош Адер (до избирането му за президент на Унгария през май 2012 г.), Ерик Банка (до май 2014 г.), след това при Дьорд Хелвени.
На 22 май 2018 г. Варга получава поста държавен секретар по въпросите на Европейския съюз в кабинета на министър-председателя. На 12 юли 2019 г. е назначена за министър на правосъдието в четвъртия кабинет на Виктор Орбан, под ръководството на министър-председателя Виктор Орбан. Заменена е от Ласло Трочани.
След парламентарните избори в Унгария през 2022 г. е избрана за депутат в Държавното събрание на Унгария от листата на партия „Фидес“. Получава своя мандат на 2 май. След като напуска правителството, от 1 август 2023 г. е председател на Комисията по европейските въпроси.
Тя подава оставка като министър на правосъдието на Унгария на 31 юли 2023 г., за да оглави листата на партия „Фидес“ на изборите за Европейски парламент през юни 2024 г. На 10 февруари 2024 г. подава оставка от поста си на член на парламента заедно с президента Каталин Новак покрай скандал с помилването на заместник-директора на сиропиталище в Бичке.
| 432,697 |
859,849 | 4,542 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859849
|
Хаджи Али паша
|
Хаджи Али паша () е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Хаджи Али паша е било разположено южно от Саръшабан (Хрисуполи).
История.
В Османската империя.
В XIX век Хаджи Али паша е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година отбелязва селище "Али Бей Чифликъ" с 60 цигани.
В Гърция.
В 1913 година селото попада в Гърция след Междусъюзническата война. През 20-те години турското му население се изселва по споразумението за обмен на население между Гърция и Турция след Лозанския мир и селището не е възстановено.
| 432,699 |
859,851 | 24,678 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859851
|
Свети Теодор Стратилат (Свето Тодори)
|
„Свети Теодор Стратилат“ () е възрожденска православна църква в битолското село Свето Тодори, Северна Македония. Църквата е под управлението на Преспанско-Пелагонийската епархия на Македонската православна църква. Тя е главната селска църква на Свето Тодори.
География.
Църквата е разположена в крайния югозападен дял на селото, непосредствено до основно училище „Кочо Рацин“ и включва селските гробища.
История и архитектура.
Църквата „Свети Тодор“ е изградена в 1840 година. Според други източници е построена в 1880 година върху стари основи и е възстановявана след Първата световна война в 1921 година, както и в 1990 година.
Църковната сграда е с правоъгълна основа с многоъгълна апсида от източната страна. От южната страна на църквата е пристроена сграда, чийто вход е разположен от източната страна. Църквата е изградена от варовик и е покрита с покрив от керемиди, а апсидата е покрита с ламаринен покрив.
Храмът има малък ограден двор, който заема пространството между основната и пристройката, както и камбанарията, която се намира в югоизточния ъгъл. Има квадратна основа и се състои от две части. От тях долната е изградена от варовик, както и самата сграда на църквата, докато в горната част има по един издълбан отвор от всяка страна. Входът на камбанарията е от северната страна. В оградения двор има и надгробен паметник. Селските гробища се намират точно до църквата, но извън оградения двор.
| 432,700 |
859,862 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859862
|
Ходжа махале (Кавалско)
|
Ходжа махале () е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Ходжа махале е било разположено в планината Урвил, на 2 km североизточно от Дисвато (Недерли).
История.
В XIX век Ходжа махале е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. Селото се разпада през Балканските войни (1912 – 1913).
| 432,701 |
859,868 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859868
|
Джами махале (Недерли)
|
Джами махале () е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Джами махале е било разположено в планината Урвил, на 1 km южно от Дисвато (Недерли).
История.
В XIX век Джами махале е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. Селото се разпада през Балканските войни (1912 – 1913).
| 432,702 |
859,869 | 294,865 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859869
|
Джами махале (Оладжак)
|
Джами махале (, "Τζαμί Μαχαλέ") е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Джами махале е било разположено в планината Урвил, на няколко километра южно от Платамонас (Оладжак).
История.
В XIX век Джами махале е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. Селото се разпада през Балканските войни (1912 – 1913). В 1969 година местността е прекръстена на "Лука".
| 432,703 |
859,873 | 24,678 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859873
|
Глифада (Тасос)
|
Глифада () е село в Гърция, дем Тасос, административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Селището е разположено в североизточната част на острова, на около 3 km западно от град Тасос, край самия път, който минава по морския бряг и обикаля острова.
История.
Селището за пръв път се появява в гръцките преброявания в 1971 година, но без жители, защото все още е в процес на изграждане като нов туристически курорт.
Според преброяването от 2011 година няма жители.
| 432,704 |
859,875 | 326,793 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859875
|
Земя и страст
|
„Земя и страст“ () е бразилска теленовела, продуцирана и излъчена от ТВ Глобо през 2023 г.
С участието на Кауа Реймънд, Барбара Рейс, Джони Масаро, Пауло Лесса, Дебора Фалабела, Агата Морейра, Тони Рамос и Глория Пирес.
Премиера.
Премиерата на "Земя и страст" е на 8 май 2023 г. по TV Globo.
| 432,705 |
859,877 | 221,440 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859877
|
Джевид бей
|
Джевид бей () е бивше село в Гърция, разположено на територията на дем Места (Нестос), административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Джевид бей е било разположено южно от Саръшабан (Хрисуполи), на 1 km североизточно от Пигес (Сусуркьой и Кутунджели).
История.
В XIX век Джевид бей е турско село в Саръшабанската каза на Османската империя. Селото се разпада в Балканските войни (1912 – 1913).
| 432,706 |
859,878 | 24,678 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859878
|
Акти (Тасос)
|
Акти или Клисма () е село в Гърция, дем Тасос, административна област Източна Македония и Тракия.
География.
Селището е разположено в землището на бившата демова секция Калирахи.
История.
Селището е новосформиран туристически курорт в 80-те години на XX век. За пръв път се появява в гръцките преброявания в 1991 година, когато е отбелязано с 46 жители.
| 432,707 |
859,882 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859882
|
Стрелковка (Калужка област)
|
Стрелковка е село в Жуковски район на Калужка област в Русия на брега на река Угодка.
Селото се намира на 5 километра от областния център – град Жуков.
Известни личности.
В Стрелковка е роден Георгий Константинович Жуков. В негова чест в селото е издигнат мемориален паметник – архитектурно-скулптурната композиция „Родината на маршал Жуков“ (скулптор – В. Х. Думанян, архитект – Е. И. Киреев, откриване – 16 юли 1988 г.). Родната къща на Жуков е превърната в музей и е реставрирана.
| 432,709 |
859,885 | 399 |
https://bg.wikipedia.org/wiki?curid=859885
|
Балаклея
|
Балаклея ( укр. Балаклия ) е град в Изюмски район на Харковска област в Украйна, административен център на градска община Балаклия . От март 1923 г. до юли 2020 г., Балаклея е административен център на Балаклейски район, най-големият в Харковска област.
От март до септември 2022 г. градът е окупиран от руски войски като част от руската инвазия в Украйна.
Произход на името.
Градът получава името си от река Балаклейка, което в превод от тюркски означава „рибна река“ .
Географско местоположение.
Град "Балаклея" се намира на 84 км от Харков на левия бряг на река Северски Донец при вливането на реките Крайна Балаклейка, Средна Балаклейка и Волоска Балаклейка в река Балаклейка и нейното вливане в река Северски Донец. Градът е в съседство с горски масиви (смесени гори).
Транспорт.
През града минават магистралите Т-2105, Т-2110 и железопътната линия Москва - Донбас.
Климат.
Климатът е умерено континентален. Средногодишни температури: през лятото +23,9 °C, през зимата - 5,5 °C. Средните годишни валежи са 468 mm.
Население.
Към 1 януари 2014 г. населението на Балаклея е 29 395 души, към 1 януари 2015 г. - 29 307, към 1 януари 2019 г. - 27 637 души .
Езиков състав.
Майчин език на населението според преброяването от 2001 г. :
Спорт.
В Балаклея има спортна зала и стадион "Вимпел", домът на футболен клуб "Цементник" . Отборът спечели Харковския регионален футболен шампионат два пъти през сезоните 1984 и 1985. През сезон 2016 г. „Цементник“ заема 5-то място в Първа лига, група А на регионалното първенство по футбол в Харков.
| 432,710 |
Subsets and Splits
No community queries yet
The top public SQL queries from the community will appear here once available.